Том Клэнси - Мечката и драконът

— Сергей, както казваме у нас, това беше бизнес, нищо лично. Аз не изпитвам лоши чувства към руснаците, а и вие не бихте убили американец само с тренировъчна цел, нали?

— Разбира се, че не — възмутено реагира Головко. — Това ще бъде некултурно.

— Същото е и с нас, председателю.

— Ей, човече — добави Чавес, — от тийнейджър съм обучаван да убивам вашите хора — още откакто бях редник 11B с пушка. Сега вече не сме врагове, нали? А щом не сме врагове, значи можем да бъдем приятели. Вие ни помогнахте с Япония и с Иран, нали?

— Да, но разбрахме, че и в двата случая крайната цел на конфликтите сме били ние, и действахме водени от националните си интереси.

— А може би крайната цел на китайците сме ние. В такъв случай ние също се грижим за интересите си. Предполагам, че не ни харесват повече, отколкото харесват вас.

Головко кимна.

— Има нещо за тях, което знам със сигурност — притежават много силно чувство за расово превъзходство.

— Това е много опасен начин на мислене. Расизмът означава, че приемаш враговете си за вредни насекоми, които просто трябва да бъдат смачкани — обобщи Чавес, като впечатли Кларк с комбинацията на акцент от източен Лос Анджелис с научен анализ на ситуацията. — Дори Карл Маркс не е казвал, че е по-добър от някой друг зарад’ цвета на кожата му, нали?

— Но Мао го е казвал — отвърна Головко.

— Не се изненадвам — продължи Динг. — Четох неговата малка червена книжка в гимназията. Той не е искал да бъде просто политически лидер. По дяволите, искал е да бъде Бог. Егото застава на пътя на мозъка — често срещано явление при хора, които завземат цели страни, нали?

— Ленин не бе такъв човек, но Сталин беше — отбеляза Головко. — Е, значи Иван Еметович е приятел на Русия. Какво да правя с това?

— Това вече е ваша работа, приятелю — отвърна Кларк.

— Трябва да говоря с нашия президент. Вашият пристига в Полша утре, нали?

— Така мисля.

— Трябва да позвъня на няколко места. Благодаря ви, че дойдохте, приятели. Може би следващия път ще мога да ви посрещна по-нормално.

— Всичко е наред — Кларк стана и допи остатъка от водката в чашата си. Двамата с Чавес се ръкуваха с домакина и напуснаха вилата.

— За бога, Джон, какво ще стане сега? — попита Динг, докато пътуваха с автомобила по обратния път.

— Предполагам, че всички ще се опитат да набият малко ум в главите на китайците.

— Ще стане ли?

Кларк сви рамене и повдигна вежди.

— Новините в единадесет, Доминго.

Подготвянето на багаж за път не е лека работа, дори ако разполагаш със служители, които да свършат това вместо теб. Това важеше с особена сила за Хирурга, която освен че бе загрижена за подбора на тоалетите, които щеше да носи на публични места, докато е в чужбина, бе и последната инстанция в определянето на гардероба на своя съпруг — статус, който мъжът й по-скоро толерираше, отколкото одобряваше напълно. Джак Райън бе все още в Овалния кабинет и се опитваше да свърши някои неща, които не търпяха отлагане. Всъщност повечето можеха и да почакат, но трябваше да се съобразява с маниите в правителството, а освен това очакваше телефонен разговор.

— Арни?

— Да, Джак?

— Кажи на ВВС да изпратят още един самолет във Варшава в случай, че се наложи Скот да отлети тайно до Москва.

— Идеята не е лоша. Сигурно ще го паркират в някоя военновъздушна база или нещо подобно — Ван Дам напусна кабинета, за да изпълни заповедта.

— Още нещо, Елън? — попита Райън секретарката си.

— Искаш ли една?

— Да, преди Кети и аз да отлетим към залеза — всъщност те щяха да се насочат на изток, но г-жа Съмтър разбра. Тя подаде на Райън последната му за деня цигара.

— По дяволите — каза Райън с първото издишване на дима. Със сигурност щяха да го потърсят от Москва. А може би не? Всъщност зависеше от това, колко бързо предаваха информацията нагоре. Може би Сергей трябваше да изчака сутринта, за да я покаже на президента Грушевой. Дали? Във Вашингтон нещо толкова важно би било класифицирано като „Кризисно“ и до двадесет минути — натикано под носа на президента. Все пак в различните държави действаха различни правила, а той не знаеше как процедират в такива случаи руснаците. Със сигурност обаче знаеше, че някой от тях щеше да го потърси още преди да е слязъл от самолета във Варшава. Но засега… Той издиша дима от цигарата, бръкна в чекмеджето на бюрото за освежаващия спрей и напръска устата си, преди да се насочи навън. Западното крило и самият Бял дом не са свързани с вътрешен коридор поради някакво архитектурно недомислие. Въпреки това шест минути по-късно той бе в резиденцията си и наблюдаваше камериерите, които опаковаха багажа му. Кети бе там и се опитваше да ги надзирава под погледите на хората от секретната служба, които гледаха така, сякаш някой може да пъхне бомба в багажа. Е, все пак параноята им бе професия.