Том Клэнси - Мечката и драконът

— За първи път стрелят на учение с истински снаряди — уведоми го Алиев, надявайки се това да поуспокои шефа му. Имаме ограничения в използването на учебните снаряди, а с тях не се стреля точно.

— С какво количество бойни снаряди разполагаме?

Алиев се усмихна.

— С милиони. — Складовете бяха пълни с тях. Бяха произведени още през седемдесетте години.

— Ами използвайте ги — нареди генералът.

— На Москва това няма да се хареса — предупреди полковникът. Бойните снаряди бяха по-скъпи.

— Не съм тук, за да й се харесвам, Андрей Петрович. Изпратен съм да я защитавам. — Някой ден щеше да се срещне с глупака, който беше заменил пълнача на оръдието със специален механизъм. Той беше по-бавен от войника, а и екипажът оставаше с човек по-малко, който би могъл да помага при отстраняването на повреди. На инженерите не им ли идваше наум, че танкът трябва да участва в сражения? Не, този танк беше конструиран от някаква комисия, както и повечето съветски оръжия, а това може би обясняваше защо много от тях не действаха както трябва, или което беше не по-малко лошо, не можеха да защитят тези, които ги използваха. Като например идеята да се сложи резервоарът за бензина вътре в бронетранспортьорите. Можеше ли някой от екипажа да излезе навън жив, за да продължи да се сражава пеш? Уязвимостта на резервоарите беше първото нещо, което афганистанците бяха разбрали за съветските бронетранспортьори. Колко много руски момчета бяха изгорели в тях! Е, сега страната е друга, а Русия има способни инженери. Може би след няколко години ще започнем да произвеждаме оръжия, достойни за войниците, които ги използват, помисли си Бондаренко.

— Андрей, има ли нещо от това, с което разполагаме, което да работи?

— Нали за това правим тези учения, другарю генерал. — Бондаренко се ползваше с авторитета на находчив офицер, който търсеше решения, вместо да си създава проблеми. Неговият заместник по оперативната част си помисли, че Генадий Йосифович е паднал духом от множеството трудности, които трябваше да преодолява. Още не му казваше, че колкото и голям да е даден проблем, той се състои от множество по-малки, които трябва да се решават един по един. Както например стрелбата на танковете. Днес тя не беше на нужната висота. Но след седмица щеше да стане по-добра, особено ако позволяха на войниците да използват истински муниции вместо учебни. Истинските „куршуми“, както ги наричаха войниците, те карат да се чувстваш като мъж, а не като ученик. Имаше да се кажат още много неща по този въпрос, а много от нещата, които новият му началник вършеше, бяха напълно разумни. След две седмици щеше да има нови танкови стрелби и тогава попаденията щяха да бъдат повече от пропуските.

— Казвай, Джордж — нареди му Райън.

— Започна се. Оказва се, че много договори за следващия моден сезон не са подновени, а също и тези за коледните играчки — докладва министърът на финансите. — При това не сме само ние. Италия, Франция, Англия, всички бягат от тях. Китайците са успели да направят голям пробив в текстилната промишленост и са засегнали интересите на много хора, докато са го правели. Да, ама птичето, което стоеше на рамото им, отлетя, а те останаха с празна торба, и то много голяма, Джак. Става въпрос за милиарди.

— Как ще им се отрази това? — попита държавният секретар.

— Скот, съгласен съм, че е странно съдбата на една страна да зависи от сутиените „Виктория сикрет“, но парите са си пари. Те са им нужни, а в сегашните им валутни сметки внезапно се появи голяма дупка. Колко голяма ли? За милиарди. От това те ще почувстват ужасни болки в корема.

— Какви ще бъдат отрицателните последици за нас? — попита Райън.

— Това не е в компетенциите на моето министерство, Джак — отвърна Уинстън. — За тези неща отговаря Скот.

— Добре. — Райън се извърна към другия си министър.

— Преди да мога да отговаря на този въпрос, трябва да знам какви ще бъдат последиците за китайската икономика. — Уинстън сви рамене. — Теоретично погледнато, те би трябвало да преодолеят лесно сегашните трудности, но ще зависи как ще се опитат да компенсират сегашния недостиг на средства. Тяхната национална индустриална база е невероятна смесица от държавни и частни предприятия. Разбира се, ефикасните са частните, а държавните предприятия, които са най-зле, принадлежат на армията. Имах възможност да се запозная с анализи за мениджърските решения на техните военни, които са толкова налудничави, че при пръв прочит човек не може да повярва на очите си. Военните по принцип не ги бива много в съзиданието, те са по-добри в рушенето, а и марксизмът допълнително обърква работите. Така че тези „предприятия“ пропиляват огромни средства. Ако ги закрият или поне съкратят персонала им, това донякъде ще компенсира сегашните загуби и те ще могат да продължат нататък. Обаче няма да го направят.