Том Клэнси - Мечката и драконът

Грегъри се беше върнал в хотелската си стая с триста страници техническа информация, която четеше, докато отпиваше от диетичната си кола и довършваше порция пържени картофи. Нещо в цялото уравнение не беше наред, но той още не можеше да разбере какво. Военноморските сили бяха правили изпитания със стандартните си противовъздушни ракети с далечен обсег против всякакви заплахи, главно по компютърен път, но и срещу истински цели в атола Куаджалейн. Резултатите бяха добри, но никога не бяха извършвани цялостни изпитания срещу истински междуконтинентални балистични ракети. Техният брой не беше много голям, за да ги хабят напразно. Като мишени се използваха главно старите междуконтинентални балистични ракети „Минитмън“-2, отдавна излезли от въоръжение. Те се изстрелваха от силози във военновъздушната база Ванденберг в Калифорния, но вече нямаше много от тях. Русия и Америка бяха извадили от въоръжение почти всички свои балистични ракети главно като предохранителна мярка след терористичната операция в Денвър и ужасните последици, които едва бяха избегнати. Преговорите за съкращаване на междуконтиненталните балистични ракети практически до нула — последните бройки от тях бяха унищожени пред очите на обществеността малко преди японците да предприемат вероломното си нападение срещу Тихоокеанския флот — приключиха толкова бързо, че оставиха много второстепенни въпроси неразрешени. Едва по-късно беше решено „пощадените“ ракети, които някак не бяха влезли в сметката, да бъдат запазени, за да се използват за изпитания на противоракетната отбрана. Всеки месец един руски офицер проверяваше американските във Ванденберг, а американски представител — руските в околностите на Плесецк. Изпитанията на противоракетната отбрана също бяха под наблюдение, но сега подобни усилия бяха по-скоро теоретична възможност, отколкото да се извършват на практика. Русия и Америка бяха запазили значителен брой ядрени бойни глави, които лесно можеха да се монтират на крилати ракети. И двете страни имаха в изобилие от тях, а никоя не беше в състояние да попречи на това. Сега щяха да бъдат необходими пет часа вместо тридесет и четири минути за достигане на набелязаните обекти, но въпреки това те пак щяха да бъдат унищожени.

Противоракетната отбрана бе сведена до противодействие срещу тактическите ракети като вездесъщите „Скъд“, за които без съмнение руснаците съжаляваха, че изобщо бяха ги произвели. Те продаваха повечето от тях на разни немощни държавици, които не можеха да си позволят да окомплектоват както трябва дори една мотострелкова дивизия, но които умираха да се перчат по разни паради с тези усъвършенствани балистични кюнци от клас V-2, защото страшно впечатляваха публиката с внушителния си вид. Обаче новите усъвършенствани противовъздушни ракети „Пейтриът“ и техните руски съответствия САМ до голяма степен елиминираха тази заплаха, а ракетната система на военноморските сили „Егида“ беше изпробвана срещу тях с доста добър успех. Както ракетите „Пейтриът“, така и ракетите „Стандарт“-2 бяха оръжие за отбрана срещу насочена срещу тях конкретна цел и можеха да покриват много тесен участък, около двадесет квадратни мили важна военноморска зона.

В крайна сметка проблемът с тяхното енергийно захранване, предизвикан от свободните електрони на техните лазери, така и не можа да бъде решен. Тези ракети биха могли да защитават цели крайбрежия само ако… само ако леля ми имаше тестиси, а тогава щеше да ми е чичо, помисли си Грегъри. По едно време се заговори за създаване на химически лазер, който да бъде качен на пригоден за целта „Боинг“ 747. Той със сигурност можеше да унищожи балистична ракета в началната фаза на изстрелването й, но за да стане това, самолетът трябваше да се намира сравнително близо до мястото на изстрелването, така че това беше още един вариант на тактическа противовъздушна отбрана с недостатъчно стратегическо приложение.

Системата „Егида“ имаше реални възможности. Нейният радар беше много усъвършенстван и въпреки че компютърът, който използваше за съхраняване на информацията, беше модел още от 1975 година — сега един „Епъл Макинтош“ имаше многократно по-големи възможности по всички показатели, — прехващането на балистична бойна глава не беше толкова въпрос на бърза компютърна реакция, колкото проблем с кинетичната енергия. Просто ракетата убиец трябваше да бъде на подходящото място в подходящото време. Дори и това не беше кой знае какво постижение на инженерната мисъл. Основната работа в тази насока беше свършена още през 1959 година с ракетата „Зевс“, която беше един своеобразен спартанец и беше показала големи възможности, преди да бъде изхвърлена на боклука от Договора за противоракетна отбрана със Съветския съюз от 1972 година, който по-късно също бе изоставен, както и системата „Сейфгард“, работата по която беше прекъсната по средата. Същината на проблема беше, че технологията на балистичните ракети с касетъчен заряд беше направила невалидна цялата концепция за противоракетната отбрана. Трябва да унищожиш междуконтиненталната балистична ракета в началната й фаза, за да си сигурен, че си елиминирал всичките й бойни глави наведнъж и да го направиш над територията на врага, защото ако алармената му система не е усъвършенствана, ще се пържи на собствения си огън. Методът за това беше разработен в системата „Брилянт пебълс“ („Умни камъчета“), дело на националната лаборатория „Лоурънс-Ливърмор“. И въпреки че тя не премина през пълни изпитания, технологията й беше доста ефикасна. Ако една кибритена клечка, движеща се със скорост 30 000 км/ч, те удари, работата ти е спукана. Но това никога не стана. Инициативата за финансиране и разработване на такава система беше погребана с премахването на всички балистични ракети. В известна степен това беше жалко, помисли си Грегъри. Подобна система наистина щеше да бъде голямо инженерно постижение. Но днес тя би имала малко практическо приложение. КНР беше запазила своите балистични ракети със земно базиране, но те бяха само десетина на брой, количество, нищожно в сравнение с хиляда и петстотинте такива ракети на Съветския съюз, които някога бяха насочени срещу Америка. Китайците имаха и подводница с балистични ракети, но Грегъри предположи, че Тихоокеанското военно командване можеше да се справи с нея, ако се наложеше. Дори и да беше в някое пристанище, една умна бомба от един тон можеше да я извади от строя, а военноморският флот имаше много такива.