Том Клэнси - Мечката и драконът

— Олег?

— Да, Миша? — обади се Провалов.

— Тази жена е мръсница. Тя е играч — каза Рейли на английски. — Провалов разбираше езика на американските ченгета.

— Съгласен съм, Миша, но не разполагам с нищо срещу нея.

— Сигурно, обаче няма да е зле да я държите под око.

— Ако можех да си го позволя, бих направил и нещо повече, Михаил Иванич.

— Е, това вече го чух — отвърна развеселен Рейли.

— Обаче сърцето й е като буца лед.

— Безспорно — съгласи се агентът от ФБР. Играта й в най-добрия случай беше опасна, а в най-лошия — смъртоносна.

— И така, с какво разполагаме? — попита Ед Фоли няколко часа по-късно от кабинета си на отсрещния бряг на реката във Вашингтон.

— Засега почти с нищо — отговори Мери Пат на въпроса на съпруга си.

— Джак иска бързо повече информация по въпроса.

— Кажи на президента, че действаме възможно най-бързо, но всичко, с което разполагаме засега, е от официалния аташе. Той е гъст с местните ченгета, но и те, изглежда, не знаят много. Някой може и да се е опитал да убие Сергей Николаич, но според аташето обектът е бил Распутин.

— Предполагам, че е имал доста врагове — съгласи се директорът на Централното разузнавателно управление.

— Благодаря ви — каза вицепрезидентът в края на речта си в препълнената зала във футболната база на Оле Мис. Целта на речта беше да съобщи, че в голямата корабостроителница „Литън“, на брега на Мексиканския залив в щата Мисисипи, ще се строят осем разрушителя, което означаваше работни места и пари за щата. Това бяха много важни неща за губернатора, който сега ръкопляскаше прав така, като че ли футболният отбор на Оле Мис току-що беше сразил този на Тексас в шампионата за купата „Котън Боул“. Тук се отнасят много сериозно към спорта, а и към политиката, припомни си Роби и потисна една ругатня по адрес на сегашната си смешна професия. Тя много му приличаше на средновековен пазарлък насред селския площад, където три добри прасета се разменят за една крава и халба горчива бира в добавка. Така ли се управляваше тази страна? Той изсумтя и поклати глава. Е, и във флота имаше политика и той се беше издигнал там много високо, но го беше постигнал с това, че беше невероятно добър морски офицер и най-страхотният летец-изтребител, който някога бе заставал пред катапулта за излитане на палубата на самолетоносач. Даваше си сметка, че докато чака да бъде изстрелян от катапулта, всеки летец-изтребител се чувстваше по абсолютно същия начин, само че в неговия случай той беше напълно прав в самооценката си.

Последваха задължителните ръкостискания от трибуната под зоркия поглед на хората от охраната му, всичките с черни очила, след това премина по стълбите и през задния вход до колата, където чакаше друга група въоръжени мъже. Оглеждат се внимателно наоколо, както някога стрелците на бомбардировач В-17 са се оглеждали над Швайнфюрт, помисли си вицепрезидентът. Един от тях задържа вратата отворена и Роби влезе вътре.

— Котаракът тръгва — каза в микрофона шефът на вицепрезидентския кортеж и колата потегли.

Роби взе бележника си, когато лимузината излезе на шосето за летището.

— Да се е случило нещо важно във Вашингтон?

— Не са ме уведомявали — отвърна агентът от специалната служба за охрана.

Джексън кимна. За него се грижеха способни хора. Предполагаше, че шефът на охраната има чин капитан, а останалите вероятно са лейтенанти и той се отнасяше се с тях като такива. Бяха младоци, но ги биваше. Бяха добре обучени професионалисти, които си заслужаваха по някоя усмивка или кимване в знак на одобрение, когато си свършеха работата както трябва, а това беше почти винаги. Повечето от тях биха станали добри летци, а останалите вероятно добри моряци. Накрая колата спря при заобиколения от още охранители реактивен VC-20B в един отдалечен край на гражданското летище. Шофьорът паркира само на седем-осем метра от стълбата.

— Вие ли ще ни карате към къщи, сър? — попита шефът на охраната, подозирайки какъв ще бъде отговорът.

— Можеш да си заложиш задника, че ще е така, Сам — отвърна с усмивка шефът.

Това не се хареса на капитана от военновъздушните сили на САЩ, който беше вторият пилот на самолета, а и на подполковника, който беше командир на модифицирания „Гълфстрийм“. Вицепрезидентът обичаше при всички полети да държи кормилото, а подполковникът поемаше радиото и следеше уредите. Разбира се, през повечето време самолетът летеше на автопилот, но независимо от това дали седеше в креслото отдясно или не, Джексън държеше да бъде главният пилот по време на полет и нямаше начин да му се откаже. Резултатът от това беше, че капитанът сядаше на задната седалка, а подполковникът на тази отляво и не му оставаше нищо друго, освен да мастурбира. Голяма работа, помисли си последният, вицепрезидентът умееше да разказва забавни истории, а и беше сравнително добър при кормилото за един морски бълвоч.