Том Клэнси - Мечката и драконът

Но той беше свикнал да се приспособява. Навремето си мислеше, че постъпва в ЦРУ, за да служи на родината си и за да се позабавлява. Обаче след това разбра колко опасна и сериозна работа е оперативното разузнаване и какво изпитание е да се вмъкваш на места, в които не би трябвало да бъдеш, да се докопваш до информация, до която не би трябвало да имаш достъп, и след това да я предаваш на хора, които не би трябвало да разполагат с нея. Дългът към родината не беше единственото нещо, което го караше да се занимава с тази работа. Другото нещо беше тръпката, вълнението, че знаеш неща, които другите не знаят, че побеждаваш хора на техен терен и с тяхната игра.

В Япония той приличаше на всеки друг японец. Тук, в Пекин, обаче не беше така. Беше с няколко сантиметра по-висок от средния китаец, а това се дължеше на начина на хранене като малък и на американското отглеждане. Беше и по-добре облечен. Дрехите му бяха по западната мода. С тях щеше да се оправи някак, но с лицето си нямаше да може. Помисли, че за начало трябва да смени прическата си. Така поне нямаше да се набива в очи, гледан отзад, а и би могъл да се отърве от някой преследващ го агент на държавна сигурност. Имаше на разположение кола, за която плащаше японската фирма, но беше решил да си вземе и велосипед, и то китайско производство, а не някое скъпо европейско колело. Ако го попитат защо го прави, щеше да обясни, че е добър начин за раздвижване и в края на краищата това е един чудесен социалистически велосипед. Нямаше съмнение, че тук щяха да му задават подобни въпроси и присъствието му нямаше да мине незабелязано. Номури си даваше сметка, че в Япония беше започнал да става немарлив и прекалено спокоен при ръководенето на агентурната си мрежа. Там той знаеше, че може да се скрие в някоя сауна и да разговаря не за бизнес, а за жени, спорт и много други неща. В Япония всяка делова дейност се пазеше до известна степен в тайна. Дори с близки приятели, с които можеше да обсъжда недостатъците на жените им, един японски служител не говореше какво става в работата му, докато то не бъде оповестено публично. А това беше добре за сигурността на разузнавача.

Като се оглеждаше наоколо подобно на останалите туристи, Номури се чудеше как ще се справи с подобни неща тук. Най-вече забелязваше погледите, които се спираха на него, докато вървеше от единия до другия край на огромния площад. Как ли е изглеждало това място, когато тук са били танковете? Спря за момент и си припомни… Било е точно тук… Човекът с дипломатическо куфарче и пазарска чанта в ръце, който спрял колоната танкове просто като стоял там… Защото дори и редникът, седнал на мястото на водача в танка Т-80 — китайско производство, не дръзнал да прегази човека, каквото и да му крещял капитанът в наушниците от командната кула. И все пак това се беше случило точно тук. Разбира се, по-късно, след около седмица, човекът с куфарчето и пазарската чанта бил арестуван от органите на държавна сигурност, както потвърдиха източниците на ЦРУ. Бил отведен и разпитван, за да се разбере какво го беше накарало да заеме толкова явна и толкова глупава политическа позиция както срещу правителството, така и срещу въоръжените сили на родината му. Вероятно разпитите са продължили известно време, мислеше си агентът от ЦРУ, застанал там, където смелият мъж беше отстоявал убежденията си. Разпитващите го от държавна сигурност не биха могли да повярват, че е действал самостоятелно и по своя воля… Това беше нещо, което не се поощряваше от комунистическия режим и беше напълно непонятно за онези, които налагаха волята на държавата на другите, които нарушаваха нейните правила. Който и да е бил, сега човекът с куфарчето беше мъртъв. Източниците бяха напълно категорични в това. Един служител на държавна сигурност го бе казал със задоволство по-късно пред някой, който имаше косвена връзка с Америка. Бяха го застреляли с куршум в тила, а неговото семейство — жена му и малкият му син, според източника трябвало да плати патрона от пистолета, с който бил екзекутиран съпругът и бащата, контрареволюционерът и държавният враг. Такова беше правосъдието в Китайската народна република.

Как викаха тук на чужденците? Варвари. Да, спомни си Номури, разбира се, вилбур. Митът, че те се отнасят с безразличие към чужденците, беше толкова жив тук, колкото и на „Курфюрстендам“ в Берлин по времето на Хитлер. Расизмът навсякъде по света е един и същ. Безразсъден. Това беше един урок, на който неговата страна беше научила света, помисли си Честър Номури, въпреки че самата Америка не беше усвоила напълно този урок.