Том Клэнси - Мечката и драконът

— Има ли някой, който да й е близък?

Провалов поклати глава.

— Не ни е известно. Не знаем дори да има приятелка.

Разпитът си беше чисто губене на време. Все едно да ловиш костур в добре зарибено езеро, помисли си Рейли. Това беше един от общо двадесет и седемте разпита досега във връзка със смъртта на Г. Ф. Овсеенко. Изглежда, всички бяха забравили факта, че в колата загинаха още две човешки същества, но те вероятно не са били обект на нападението. Нещата не се проясняваха. Това, от което имаха нужда, беше самосвалът, в него можеха да се открият физически доказателства. Като повечето агенти на ФБР Рейли вярваше във веществените улики, в нещо, което можеш да държиш в ръка и да го подадеш на съдията или на членовете на съдебния състав, за да им покажеш, че то едновременно потвърждава извършването на престъплението и доказва кой е извършителят. От друга страна, свидетелите очевидци често пъти се оказваха лъжци, а в най-добрия случай бяха лесно обърквани от адвокатите на защитата и затова ченгетата и съдиите рядко им се доверяваха. В камиона може би имаше останки от изстрела с гранатомета, може би имаше пръстови отпечатъци по омазана с машинно масло опаковъчна хартия, с която руснаците често обвиват оръжията си, може би имаше нещо друго. Най-добре беше да се открие някой фас, хвърлен от шофьора или от стрелеца, защото чрез него ФБР можеше да направи сравнителен анализ на ДНК от останките от слюнка. Това беше един от най-добрите нови трикове на Бюрото (при вероятност 600 милиона към едно беше трудно за някой да оспорва такова доказателство, дори и за високоплатен адвокат от защитата). Един от любимите проекти на Рейли беше да внесе технология за изследване на ДНК за руската милиция, обаче тя трябваше да поеме разходите за лабораторното оборудване, което щеше да се окаже проблем, защото руснаците, изглежда, нямаха пари за нищо важно. Сега те разполагаха единствено с останки от бойната глава на изстреляния снаряд. Чудното беше колко много от тях бяха се запазили при изстрелването и детонацията. Открит беше дори серийният номер, който беше проследен, въпреки че беше съмнително, че това малко указание щеше да ги доведе до някъде. Но всичко трябваше да се проверява, защото човек не знае кое ще се окаже ценно и кое не, докато не стигне до финала. Той обикновено беше пред бюрото на съдията и дванадесетте съдебни заседатели в бокса от дясната страна. Тук, в Русия, от процедурна гледна точка нещата бяха по-различни, но той се опитваше да накара руските ченгета, на които даваше съвети, да разберат едно нещо — че целта на всяко разследване е произнасянето на присъда. Те започваха да разбират това, повечето бавно, няколко души по-бързо. Започнаха също да схващат, че да ритнеш някой заподозрян в топките така, че да заседнат в гърлото му, не е ефикасно средство за разпит. Русия имаше конституция, обаче тя все още не се зачиташе твърде много от обществото и вероятно така щеше да продължи още доста време. Идеята за върховенството на закона в тази страна беше толкова чужда, колкото някой марсианец.

„Проблемът, помисли си Рейли, е, че нито той, нито някой друг знаеше колко време ще е необходимо на руснаците да догонят останалия свят.“ Тук имаше много неща, от които да се възхити човек, особено що се отнася до изкуствата. Благодарение на дипломатическия си статут Рейли и съпругата му често получаваха гратисни билети за концерти (той ги харесваше) и за балетни представления (които тя обожаваше), които бяха наистина на световно равнище… Обаче останалите неща в тази страна продължаваха да изостават. Някои от по-старите служители на ЦРУ в посолството, които са били тук преди разпадането на Съветския съюз, твърдяха, че имало невероятни подобрения. Но ако това беше вярно, казваше си Рейли, то тогава онова, което е било тук преди, е било направо ужасно за гледане, въпреки че дори и тогава Болшой театър си бил пак Болшой театър.

— Това ли е всичко? — попита Таня в стаята за разпита.

— Да, благодаря, че дойдохте. Може пак да ви се обадим.

— Търсете ме на този номер — каза тя и подаде визитната си картичка. — Той е на мобифона ми. — За тези, които имаха твърда валута, това беше една нова придобивка, а Таня явно имаше такава.

Разпитът се водеше от млад сержант от милицията. Той любезно стана и отиде до вратата, за да я отвори пред нея, демонстрирайки онази галантност пред Богданова, която беше свикнала да очаква от мъжете. При тези от Запада тя се дължеше на физическите й данни. Нейните съотечественици се впечатляваха повече от облеклото й, което я издигаше в очите им. Рейли наблюдаваше очите й, докато тя излизаше от стаята. Изражението беше на дете, което е очаквало да го хванат за някаква пакост, но не бяха успели. Усмивката й казваше „колко глупав е баща ми“. Тя съвсем не подхождаше на това ангелско лице, но се видя съвсем ясно от другата страна на стъклената стена.