Том Клэнси - Мечката и драконът

— Няма да се опиташ, а ще го направиш — поправи го Шабликов, както учителят настоява някой слаб ученик да си напише домашното.

— Вече е в ход — каза Цзян на своя премиер.

— Надявам се да протече по-гладко от предишните две — отвърна строго премиерът.

Рисковете, свързани с тази операция, бяха несравнимо по-големи. При предишните две — опитът на Япония рязко да промени равновесието в Тихоокеанския район и инициативата на Иран да създаде нова нация от пепелта на разпадналия се Съветски съюз — Китайската народна република не беше направила нищо, само… ги насърчаваше задкулисно. Но това начинание беше различно. Големите неща не се постигат с малко усилия.

— Аз… нямахме късмет.

— Може би — кимна небрежно премиерът, докато местеше книжата по бюрото си.

При тази забележка Цзян Хансан леко потръпна. Министър-председателят на Китайската народна република беше известен като студен човек, но винаги се отнасяше с известна топлота към своя министър без портфейл. Цзян беше един от малцината, в чиито съвети премиерът се вслушваше. И днес щеше да се вслуша в съвета му, но без да проявява каквито и да било чувства.

— Не сме се излагали на никакъв риск и не сме загубили нищо — продължи Цзян.

— С тази разлика, че сега в Тайпе има американски посланик — обади се премиерът, без да го погледне. — Сега се говори за договор за взаимна отбрана, чиято единствена цел ще бъде да постави американския флот между двете страни, да има редовни посещения на военни кораби в пристанищата и може би дори постоянна военноморска база, която най-вероятно ще бъде изградена изцяло с пари на Тайван. Американците ще се направят на невинни и ще кажат, че нейната единствена цел ще бъде само да замени тази в Субик Бей, във Филипините. След подновяването на пълното дипломатическо признаване на Тайван от страна на САЩ икономиката на острова процъфтя благодарение на притока на големи инвестиции от целия свят. Ако не беше промяната в позицията на американците, повечето от парите щяха със сигурност да дойдат в Китайската народна република.

Американският президент Райън беше предприел тези действия изцяло на своя глава, поне така твърдеше разузнаването — пренебрегвайки съветите на политиците и дипломатите във Вашингтон, макар да има сведения, че американският държавен секретар Адлер подкрепил това глупаво решение.

Телесната температура на Цзян спадна с още един градус. И двата му плана се бяха осъществили почти както беше предвидил. Неговата страна не рискуваше да има каквито и да било последици за нея и в единия, и в другия случай. Е, разбира се, при последния те загубиха няколко изтребителя, но тези машини и техните пилоти и без това катастрофират често без причина. Особено в случая с Тайван Китайската народна република беше действала напълно отговорно, позволявайки на държавния секретар Адлер да снове директно между Пекин и неговата заблудена провинция през протока Формоза, като че ли имаше намерение да я признае. Намерението на Пекин съвсем не беше такова, но го направи по-скоро за удобство на американеца в неговата мирна мисия, за да се представи в по-добра светлина пред САЩ… Тогава защо Райън бе постъпил така? Дали беше разгадал играта на Цзян? Беше възможно, но по-вероятно беше да е изтекла информация, да имат информатор или шпионин толкова близко до върха на политическата власт в Народната република. Хората, които знаеха какво се ражда в главата и в кабинета му, се брояха на пръсти и всички щяха да бъдат разпитани, а техническите експерти проверяваха телефонните му връзки и стените на кабинета му. Сбъркал ли беше Цзян? Абсолютно не! Дори премиерът да си го мислеше…

Цзян се замисли върху отношенията си с Политбюро. Те можеха да бъдат и по-добри. Твърде много от членовете го считаха за авантюрист с прекалено голяма възможност да дава лоши съвети на боса си. Това беше нещо, което лесно можеше да бъде подшушнато, тъй като те с удоволствие биха се възползвали от плодовете на успешната му политика, а и с не по-малко удоволствие биха му обърнали гръб, ако нещата тръгнеха на зле. Но това бяха рисковете да се издигнеш до политическия връх на страна като тази. Дори ако искаме да смажем Тайван, освен ако не прибегнем до ядрени оръжия, ще са нужни години и много пари, за да стане възможно, а това ще бъде един огромен риск, който ще ни донесе малко полза. По-добре ще е Народната република да постигне такива икономически успехи, че те да ни молят да се върнат при нас. В края на краищата не са някакви могъщи врагове. Дори са нещо като досадници на световната сцена. Но по някаква конкретна причина те са особено досадни на неговия премиер, припомни си Цзян. За него тайванците бяха като алергия, която предизвиква обриви по кожата му.