Том Клэнси - Мечката и драконът

— Те също са обучавани в КГБ. Навремето един от тях помогна да бъде заловен френски разузнавач. Но искам да те питам нещо — каза руското ченге.

— Кажи.

— Какво знаеш за специалната антитерористична група в Англия?

— Имаш предвид „Мъжете в черно“ ли?

Провалов кимна.

— Знаеш ли нещо за тях?

Рейли разбра, че трябва да внимава какво ще каже, въпреки че знаеше много малко.

— Всъщност не ми е известно нещо повече от онова, което прочетох във вестниците. Това е някаква многонационална група към НАТО с полувоенни и полуполицейски задачи. Миналата година имаха добри постижения. Защо питаш?

— По молба на висшестоящите и защото те познавам. Казаха ми, че ще дойдат в Москва да помогнат в обучението на наши хора — групи от Спецназ с подобни функции — обясни Олег.

— Така ли? Е, аз никога не съм работил в силовите подразделения на ФБР. Само веднъж бях в местен оперативен екип. Гюс Вернер вероятно знае доста за тях. Сега той ръководи новия отдел за борба срещу тероризма във ФБР. Преди това беше шеф на филиал на ФБР в голям град. Срещал съм го само веднъж, колкото да се запознаем. Неговият реп е много добър.

— Реп ли?

— Репутация, Олег. Оперативните агенти имат много добро мнение за него. Но както ти казах, това са силовите подразделения на Бюрото. Аз винаги съм бил от шахматистите.

— Имаш предвид следователите?

Рейли кимна.

— Точно така. Поначало ФБР трябва да се занимава именно с това. Но през последните години станаха някои промени — американецът замълча. — Значи ти следиш изкъсо този Суворов/Конев — попита Рейли, за да смени темата.

— Хората ми имат нареждане да го правят дискретно, но както и ти каза, държа го под око.

— Ако той наистина работи за китайската разведка… мислиш ли, че те може би са искали да убият Головко?

— Не знам, но подобна възможност може да се окаже реална.

Рейли кимна и си помисли, че от това ставаше интересен доклад за Вашингтон и може би трябваше да го обсъди с представителя на ЦРУ в посолството.

— Искам досиетата на всички хора, които са работили с него — нареди Сергей Николаевич. — Освен това искам да ми донесете и личното му досие.

— Да, другарю председател — отвърна майор Шелепин и рязко кимна с глава.

Сутрешната сводка беше представена от един полковник от милицията, но от нея не остана доволен нито председателят на СВР, нито неговият главен бодигард. За разлика от друг път, в случая пословичната мудност на руската бюрокрация беше прескочена и исканата информация беше доставена бързо на тези, които се интересуваха от нея. Сред тях беше човекът, чийто живот може би в крайна сметка беше пощаден по една случайност.

— И сформирайте специална група за действие, която да работи с онзи момък Провалов.

— Разбира се, другарю председател.

Странно, помисли си Сергей Николаевич, колко бързо се променя светът. Ясно си спомняше сутринта, когато беше извършено убийството — такива неща не се забравят. Но след стреса от първите няколко дни и съпровождащия го страх той се поуспокои и започна да вярва, че Овсеенко е бил истинският обект за някой бос от подземния свят, а неговият собствен живот не е бил заплашен. Приемайки това за вярно, целият случай се превърна в едно обикновено транспортно произшествие. Дори и някакъв нещастен моторист да е лежал убит край пътя, човек просто го отминава с безразличие, защото такова нещо не можеше да му се случи на него в скъпата му служебна кола. Особено когато зад кормилото беше Анатолий. Но сега той започна да се пита дали животът му не беше пощаден по една случайност, а такива неща не трябваше да се случват и изобщо не трябваше да се допускат.

Сега беше по-изплашен, отколкото в онази ведра московска утрин, когато гледаше през прозореца димящата разбита кола. Това означаваше, че за него опасността все още не беше отминала и го караше да си мисли, че може да е следващият.

Още по-лошото беше, че неговият преследвач може да е един от собствените му хора, някой бивш офицер от КГБ с връзки в Спецназ и ако той беше свързан с китайците…

… Но защо им трябва на китайците да го убиват? И защо те биха искали да извършат такова престъпление на чужда територия? В това нямаше логика.

Логика наистина нямаше, но като дългогодишен разузнавач Головко отдавна не хранеше илюзии, че всичко на този свят трябва да изглежда логично. Той знаеше само, че му е нужна повече информация и поне се намираше на такова място, което му позволяваше да я намери. Може и да не беше толкова всемогъщ, колкото едно време, но все пак разполагаше с достатъчно власт, която да използва за собствените си цели — каза си Головко.