Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Благодаря, Дейв — каза, приключвайки разговора, Хендли. — Дръж ни в течение.

— Да, сър. — Кънингъм си събра книжата и излезе.

— Щеше да е по-убедителен, ако не беше толкова безличен — каза Дейвис петнайсет секунди след като вратата се затвори.

— Никой не е идеален, Том. Той е най-добрият специалист за такива неща, който министерството на правосъдието е имало някога. Сигурен съм, че когато надуши нещо, няма да остави нещата, докато не разкрие всичко докрай.

— Това е безспорно, Гери.

— Значи това конте Сали е банкер на лошите, така ли?

— Твърде възможно е. В Ленгли и Форт Мийд още се колебаят какво да предприемат във връзка със сегашната ситуация — продължи Хендли.

— Видях, че са изписали много хартия, но в нея има малко данни, на които да се опреш. При анализите в разузнаването се стига твърде бързо до фазата на предположенията — етапа, в който опитните аналитици започват да се отнасят твърде предпазливо към съществуващите сведения и този страх ги държи безкрайно дълго, когато се опитват да четат мислите на хора, които не са много словоохотливи дори помежду си. Дали няма да се появят хора, които пренасят антракс или едра шарка в малки шишенца, скрити в приборите им за бръснене? Как, по дяволите, някой би могъл да разбере това? — Подобно нещо вече беше правено веднъж в Америка и макар то да бе дало на страната увереност, че нейните хора могат да се справят почти с всичко, същевременно беше помогнало на американците да разберат, че тук наистина могат да се случат някои лоши неща и отговорите за тях не винаги могат да бъдат открити. — Новият президент не дава никакви гаранции, че ще бъдем в състояние да спрем или да накажем такива хора. Това само по себе си е един голям проблем.

— Знаеш ли, ние сме жертва на собствения си успех — каза тихо бившият сенатор. — Успяхме да се справим с всяка страна, която е постъпвала нечестно с нас, но тези невидими копелета, които действат в името на тяхната представа за Бога, много трудно могат да бъдат открити. Бог е вездесъщ, но такива са и неговите извратени агенти.

— Гери, момчето ми, ако беше лесно, нямаше да сме тук.

— Том, благодаря на Бога, че винаги мога да разчитам на моралната ти подкрепа.

— Живеем в несъвършен свят. Не винаги има достатъчно дъжд, за да може царевицата да порасте, а ако има, понякога реките преливат. Това ми го казваше баща ми.

— Винаги съм искал да те попитам: как твоето семейство се е оказало в проклетата Небраска?

— Дядо ми е бил войник — кавалерист от девети кавалерийски полк, т.нар. черен полк, който бил съставен от негри. Когато срокът на военната му служба изтекъл, не пожелал да се върне в Джорджия. Прекарал известно време във Форт Крук в Омаха и глупакът му с глупак не се уплашил дори от тамошните зими. Купил парче земя близо до Сенека и започнал да отглежда царевица. Така започва историята на фамилията Дейвис.

— В Небраска не е ли имало Ку-клукс-клан?

— Не, те са останали в Индиана. Освен това фермите са били малки. Отначало дядо ми убивал бизони, за да се прехранва. У дома над огнището се намира най-голямата бизонска глава, която съм виждал. Проклетото нещо още смърди. Сега баща ми и брат ми ходят на лов главно за дългороги антилопи или бързите кози, както им викат по нашия край. Никога не съм харесвал вкуса им.

— А какво казва носът ти за това ново сведение на разузнаването, Том? — попита Хендли.

— Нямам намерение да ходя скоро в Ню Йорк, приятелю.

Източно от Ноксвил пътят се разделяше. И–40 продължаваше на изток. И–81 отиваше на север и взетият под наем форд пое по него през планините, изследвани от Дениъл Буун, когато западната граница на Америка се е простирала малко по-далеч от брега на Атлантическия океан. Един пътен знак показваше отклонението за дома на някой си Дейви Крокет. Кой ли пък ще е този, помисли си Абдула, докато караше през красивия планински проход. Накрая в град на име Бристол навлязоха във Вирджиния — тяхната последна голяма териториална граница. Остават още около шест часа, изчисли той. Тук огряваната от слънцето земя беше покрита с гъста зеленина, а от двете страни на пътя се нижеха ферми за коне и крави. Имаше дори църкви, обикновено дървени постройки, боядисани в бяло, с кръст на върха. Християни. Явно бяха много.

Неверници.

Врагове.

Мишени.

В багажника бяха автоматите, с които щяха да се разправят с тях. Първо трябваше да следват шосе И–81 на север до И–64. Бяха запомнили маршрута отдавна. Другите три групи сигурно вече бяха по местата си. Де Мойнс, Колорадо Спрингс и Сакраменто. Всеки град беше достатъчно голям, за да има поне един добър пазарен център. Два от тях бяха провинциални столици. Но нито един не беше от големите градове. Всички бяха от т.нар. „средна Америка“, където живеят „добрите хора“ и където „обикновените“, „трудещи се упорито“ американци бяха създали свои домове, в които се чувстваха сигурни, далеч от големите центрове на властта и на корупцията. В тези градове можеха да се намерят малко или почти никакви евреи. Е, може би съвсем малко. Евреите обичат да държат бижутерийни магазини. Може би дори в търговските центрове. Това би било допълнително възнаграждение, но само нещо, от което биха се възползвали, ако случайно такава възможност им бъде предоставена. Истинската цел беше да избиват обикновени американци, които се смятат в безопасност в сърцето на обикновена Америка. Те щяха скоро да научат, че сигурността в този свят е една илюзия. Щяха да разберат, че гръмотевицата на Аллах стига навсякъде.