Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Благодаря, приятел. Снощи Уда пак е бил с жена.

— Младостта е чудесно нещо, но изтощава младите.

— Това от Джордж Бърнард Шоу ли беше?

— Знаех си, че си начетен. Преди няколко години Сали е открил нова играчка и предполагам, че ще продължи да си играе с нея, докато не се счупи. Сигурно за хората, които го следят, не е никак лесно да стоят навън под дъжда, когато знаят, че горе той се забавлява.

— Според теб те ли я разпитват?

— Не, това е работа на онези в Къщата край Темза. Жалко, че не ни изпращат всички протоколи от разпитите — добави той и се засмя. — Сигурно ще ми подейства добре за разбуждане сутрин.

— Благодаря. Винаги мога да си купя един брой на „Хъслър“ от будката, ако имам такова желание.

— Нашата работа не е от най-чистите, Джак. Хората, които търсим, не са от тези, дето ще ги поканиш на вечеря.

— Знам. Спомням си как беше в Белия дом. С половината от тези, които канехме на официални вечери, баща ми не би искал дори и да се ръкува. Но неговият секретар Адлър му казваше, че това е просто бизнес, и татко трябваше да се държи добре с кучите синове. В политиката има някои доста гадни хора.

— Знам. Нещо ново за Сали?

— Още не съм преглеждал вчерашните му сделки. Ако Кънингъм наистина открие нещо важно, какво ще правим по-нататък?

— Това ще решат Гери и другите шефове. — „Още си много зелен за тези неща“, помисли си Уилс, но не го каза, въпреки че младият Райън разбра намека.

— Е, Дейв? — попита на горния етаж Гери Хендли.

— Той пере пари и ги праща на неизвестни хора в една банка в Лихтенщайн. Ако трябва да гадая, с тях се покриват разходите по кредитни карти. Чрез тази банка можеш да получиш кредитна карта „Виза“ или „Мастъркард“, така че тя е удобна за прикритие на разходите на анонимни лица. Това може да бъде любовница, близък приятел или пък някой, от когото ние директно се интересуваме.

— Има ли начин да се разбере? — попита Том Дейвис.

— Използват същата отчетна програма, както и повечето банки — отвърна Кънингъм, с което искаше да каже, че с малко търпение Колежът би могъл да проникне там и да научи нещо повече. Разбира се, имаше и пречки. Това беше работа, която щеше да е по-добре да се остави на Агенцията за национална сигурност. Затова номерът беше да се убеди АНС да възложи на някой от компютърните си магьосници да проникне в компютрите на банката. Това би означавало ЦРУ да поиска услугата вместо тях, а според счетоводителя не беше много лесно да се постигне. Той подозираше, че и в двете разузнавателни агенции Колежът имаше някой, който можеше да свърши тази работа, без да оставя следи.

— Наложително ли е?

— Може би след около седмица ще имам повече сведения. Този Сали може да е просто едно богаташко синче, което се е забъркало в нещо незаконно. Но интуицията ми подсказва, че е някакъв вид играч — рече Кънингъм. През годините той си беше изработил добри инстинкти, в резултат на които сега двама бивши главатари на мафията се намираха в единични килии в затвора „Марион“, щата Илинойс. Но и той, както бившите му и сегашните му шефове, не се доверяваше само на инстинктите си. Беше професионален счетоводител с много добре развит нюх, но същевременно беше много сдържан в преценките си.

— Седмица, казваш.

Дейв кимна.

— Някъде там.

— Как се справя младият Райън?

— Има добър усет. Открил е нещо, което повечето хора биха пропуснали. Може би младостта му помага. Обектът е млад и преследвачът е млад. Обикновено тази комбинация не върши работа, но този път изглежда, че е станало така. Когато баща му назначи Пат Мартин за министър на правосъдието, тогава подочух някои работи за големия Джак. Пат наистина го харесваше, а аз бях работил с Мартин достатъчно дълго и уважавах мнението му. Това момче може да се издигне доста, но, разбира се, ще трябва да минат поне десетина години.

— Тук не разчитаме много на произхода на хората, Дейв — каза Том Дейвис.

— Числата са си числа, господин Дейвис. Някои хора имат добър нюх за тях, а някои го нямат. За него това още не може да се каже със сигурност, че очевидно има данни.

Кънингъм беше помогнал за създаването на специален отдел „Счетоводство“ към министерството на правосъдието, специализирал се в проследяването на парите на терористи. Всеки имаше нужда от пари за дейността си, а те винаги оставяха някъде следи. Но тези следи често се откриваха по-лесно след свършения факт, отколкото преди него. Това беше добре за следствието, но не особено добре за предварителните мерки за защита.