Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Хендли вдигна един пакет от бюрото си. В него имаше общо десет „писалки“ с отпечатани указания за използването им, пластмасова торбичка с газови капсули, двадесет големи шишета с сукцинилхолин и куп спринцовки за еднократна употреба. — Сигурно е бил много близък с брат си.

— Познаваше ли го? — попита Дейвис.

— Да, познавах го. Беше свестен мъж. Имаше жена и три деца. Казваше се Бърнард, беше завършил Харвардския бизнес институт. Беше умен и много добър търговец. Работеше на двайсет и първия етаж на една от кулите близнаци. Остави много пари след себе си и семейството му е осигурено, а това все пак е нещо.

— Добре е да имаме на наша страна такъв приятен човек като Рич — изказа гласно мисълта си Дейвис, като същевременно незабележимо потръпна.

— Той наистина е такъв — съгласи се Гери.

Пътуването трябваше да бъде приятно. Времето беше хубаво и ясно, пътят не беше натоварен и през повечето време вървеше право на североизток. Обаче не беше приятно. От Абдула непрекъснато се чуваше „Колко остава?“, а от Рафи и Зухаир на задната седалка „Не пристигнахме ли вече?“ до такава степен, че на няколко пъти му идеше да спре колата и да ги удуши. Сигурно не беше много приятно да се седи на задната седалка, но той трябваше да кара проклетата кола!!! Напрежение. Чувстваше го, а сигурно и те го чувстваха. Пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои. До края на пътуването им оставаха по-малко от четири часа, а това беше нищо в сравнение с техния трансконтинентален преход. Той със сигурност беше много по-голям от разстоянието, което Свещеният Пророк беше изминал пеш и на кон от Мека до Медина и обратно, но веднага отпъди тази мисъл. Нямаше право да се сравнява с Мохамед. Това го знаеше със сигурност. Когато пристигнеше на определеното място, щеше да се изкъпе и да поспи толкова дълго, колкото беше възможно. „Четири часа до почивката“ , продължаваше да си повтаря Мустафа, докато Абдула спеше на седалката до него.

Колежът имаше собствена закусвалня, в която храната се докарваше от различни външни източници. Днес беше от едно заведение за бързо хранене в Балтимор, наричано „Атманс“, чието солено говеждо беше доста добро, макар и не чак от класата на това в Ню Йорк. Ако го кажеше гласно, можеше да си навлече беля, помисли си той, като си взе парче говеждо и една малка франзела. Какво да си избере за пиене? След като щеше да обядва с нюйоркски специалитет, трябваше да си поръча сода и, разбира се, порция от местните пържени картофи, които сервираха дори в Белия дом по настояване на баща му. Ресторантът не беше много известен, но всеки град си имаше поне едно място, в което сервираха добра храна, дори и във Вашингтон.

Тони Уилс, с когото обикновено обядваха, не се виждаше никъде. Той се огледа и забеляза Дейв Кинингъм. Нищо чудно, че се хранеше сам. Джак се запъти към него.

— Здрасти, Дейв, мога ли да седна при теб? — попита той.

— Заповядай — рече достатъчно сърдечно Кънингъм.

— Как върви работата с цифрите?

— Вълнуващо — отвърна малко необичайно Дейв, но после добави: — Да ти кажа право, достъпът, който имаме до европейските банки, е изумителен. Ако в министерството на правосъдието имаха такъв достъп, сигурно щяха пратят доста хора там, където трябва, но не могат да използват подобни доказателства в съда.

— Така е, Дейв, понякога конституцията наистина е пречка, както и проклетите закони за гражданските права.

Кинингъм за малко да се задави със салатата си с нарязани яйца.

— Не подхващай тази тема. ФБР извършва доста операции, които не са чак дотам законни. Правят се, защото някой информатор ни е подхвърлил нещо и защото някой е поискал да го направи, но всичко се върши в рамките на правилата. Обикновено това е част от някакъв пазарлък. За най-различните нужди на онези момчета от мафията мошеници адвокати не са достатъчни.

— Познавам Пат Мартин. Татко често си мисли за него.

— Той е честен и изключително умен. Наистина трябва да бъде съдия. Честните адвокати са за това.

— Обаче не им плащат много. — Официалната заплата на Джак в Колежа беше доста над тази, която получаваше държавен служител. За начало не беше никак зле.

— Това е проблемът, обаче…

— Обаче, както казва баща ми, да си беден не е нещо чак толкова възхитително. Беше му дошла идея да намали още повече заплатите на хората на изборни длъжности, но след време реши, че това ще ги направи още по-податливи на подкупи.

Счетоводителят се хвана за последните му думи.