Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Отново включи националното радио. Това беше неговата любима новинарска станция. Доставяше му удоволствие да слуша съвременната поп музика, която пускаха. Докато растеше, слушаше как майка му свири на пиано, главно Бах, и някои други. Може би малко от Джон Уилямс като жест към по-модерната музика, макар че произведенията му бяха повече за духови инструменти, отколкото за пиано.

Още един атентатор самоубиец в Израел. Мамка му! Баща му се беше старал много да реши този проблем, но въпреки някои сериозни усилия дори от страна на израелците той все още не беше решен. Изглежда, че евреи и мюсюлмани просто не можеха да живеят заедно. Винаги когато бяха заедно, баща му и принц Али бен Султан разговаряха по въпроса и за човек беше мъчително да ги гледа как се ядосват. Принцът не беше предопределен да стане крал на страната си, което вероятно беше добре за него, помисли си Джак, защото да си крал е дори по-лошо, отколкото да си президент. Но той си оставаше важна фигура, в чиито думи през повечето време сегашният крал се вслушваше… което го доведе до…

Уда бен Сали. Тази сутрин ще има повече новини за него. От английското разузнаване вчера трябваше да изпратят сведения за него като жест към онези бълвочи от ЦРУ в Ленгли. Бълвочи от ЦРУ ли? — запита се Джак. Собственият му баща беше работил там. Беше се отличил, преди да се издигне, и много пъти беше казвал на децата си да не вярват на нищо, което гледат във филмите, за разузнаването. Джак-младши му беше задавал въпроси, но обикновено беше получавал незадоволителни отговори, а сега самият той научаваше каква в действителност е тази работа. Най-вече скучна. Приличаше много на преследването на мишка в Джурасик парк, въпреки че поне имаше това преимущество да остава невидим за големите хищни птици. Никой не знаеше за съществуването на Колежа и докато това продължаваше, всички в него можеха да се чувстват сигурни. Чувството беше успокояващо, но все пак досадно. Джак беше все още твърде млад и си мислеше, че вълненията са хубаво нещо.

Отклони се от шосе №29 и продължи към Колежа. Паркира на обичайното си място, усмихна се и махна с ръка на пазача, а после се качи в кабинета си. Чак тогава се сети, че беше подминал „Макдоналдс“, затова си взе две кифли от подноса и сам си направи кафе в малката си стаичка. Включи компютъра и започна работа.

— Добро утро, Уда — каза Джак на монитора. — Какво си намислил?

Часовникът на екрана показваше 8:25 сутринта. Това отговаряше на ранен следобед във финансовия район на Лондон. Бен Сали имаше офис в сградата на застрахователната компания „Лойдс“, която, както Джак си спомняше от предишни посещения отвъд океана, приличаше на остъклена петролна рафинерия. Кварталът беше скъп, с някои много богати съседи. В доклада не се казваше на кой етаж е кабинетът, но Джак и без това не беше влизал вътре. Застраховането сигурно е най-досадната работа на света. Да чакаш някоя сграда да изгори. Вчера Уда е имал няколко телефонни разговора, един от тях с…

Аха! Това име ми е познато отнякъде, каза младият Райън на екрана. Беше името на много богат човек от Близкия изток, за когото се знаеше също, че от време на време има работа с лошите и е под наблюдението на английските тайни служби. И така, какво са си говорили?

Имаше дори запис от разговора. Беше воден на арабски, а преводът… Това можеха със същия успех да бъдат инструкции от съпругата да купи литър мляко на връщане от работа. Толкова беше вълнуващ и съдържателен, като се изключи фактът, че на едно напълно безобидно изречение Уда беше отговорил със: „Сигурен ли си?“ Не се казва такова нещо на жена ти, когато те кара да купиш литър мляко на път за вкъщи.

В тона на въпроса се съдържа скрит смисъл, беше написал английският аналитик в края на доклада.

По-късно през деня Уда си беше тръгнал рано от офиса, беше влязъл в един бар и се беше срещнал със същия човек, с когото беше разговарял по телефона. Значи в края на краищата разговорът не е бил съвсем безобиден. Но въпреки че те не бяха успели да чуят какво си говорят двамата в сепарето на бара, в телефонния разговор никой не беше споменал за среща или място на среща… а и Уда не се беше забавил много в този бар.

— Добро утро, Джак — поздрави Уилс на влизане и окачи сакото си на закачалката. — Какво става?

— Нашият приятел Уда се гърчи като някоя змиорка. — Джак натисна командата „принтиране“ и подаде напечатания лист на колегата си още преди той да успее да седне.