Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Това момче има набито око — рече Уилс на Рик Бел на горния етаж.

— Така ли? — „Твърде рано е за каквито и да било резултати от чирака, независимо кой беше баща му“, помисли си Бел.

— Възложих му да се занимава с един млад саудитец, който живее в Лондон, на име Уда бен Сали. Играе на борсата от време на време със семейни пари. Англичаните го следят, защото веднъж разговарял по телефона с някой, който ги интересува.

— Е, и?

— Ами този младок е открил около двеста хиляди лири стерлинги, които не се водят на отчет.

— Колко достоверно е това? — попита Бел.

— Трябва да сложим някой от редовните да се занимава с тази работа, но момчето наистина има нюх.

— Може би Дейв Кънингъм.

Кънингъм беше съдебен счетоводител, дошъл в Колежа от отдел „Организирана престъпност“ към министерството на правосъдието. Беше прехвърлил шейсетте и имаше легендарен нюх за числата. Търговският отдел на Колежа го използваше главно за „конвенционални“ услуги. Би се справил много добре на Уолстрийт, но той си падаше най-вече по преследването на лошите момчета. В Колежа можеше да продължи това си занимание, без да се съобразява с държавните правила за пенсиониране.

— Аз също бих предпочел Дейв — съгласи се Тони.

— Добре, нека прехвърлим файловете от компютъра на Джак на този на Дейв и да видим какво ще излезе.

— Съгласен съм, Рик.

— Видя ли вчерашния доклад на АНС?

— Да, направи ми впечатление — отвърна Бел, вдигайки глава.

Преди три дни размяната на съобщения от източници, интересни за правителствените разузнавателни служби, беше намаляла със 17%, а два особено важни източника почти напълно спряха. Когато една военна част прекрати радиосъобщенията, това често пъти означаваше, че предстои истинска операция. Подобно нещо изнервяше свързочниците в разузнаването. В повечето случаи не означаваше нищо, а само евентуална възможност за операция, но все пак имаше достатъчно примери, когато подобни операции са ставали реалност и електронното разузнаване не би могло да бъде спокойно.

— Да имаш някаква идея по въпроса? — попита Уилс.

Бел поклати глава.

— Спрях да бъда суеверен преди десетина години.

Тони Уилс обаче явно не беше спрял.

— Рик, трябва да направим нещо. Длъжни сме.

— Знам какво искаш да кажеш, но това място тук не може да действа, осланяйки се на такива неща.

— Рик, тази работа прилича на бейзболния мач. Може да си намерил много хубаво място за гледане, но все пак не можеш да излезеш на терена, когато пожелаеш.

— И какво предлагаш да направим, да убием рефера ли? — попита Бел.

— Не, само този, който възнамерява да нанесе удара.

— Търпение, Тони, търпение.

— Ето това нещо много трудно ми се отдава. — Въпреки дългогодишния си опит Уилс не беше овладял тази добродетел.

— За теб е трудно, а какво да каже Гери?

— Да, Рик, знам. — Уилс се изправи. — Ще се видим по-късно.

Не забелязаха друго човешко същество, нито кола, нито хеликоптер. Очевидно тук нямаше нищо ценно — нито петрол, нито злато, дори мед. Нищо, което си заслужаваше да бъде пазено и защитавано. Преходът се оказа доста изморителен. Околността беше покрита с хилави храсти и тук-там с ниски дървета. Имаше и следи от автомобилни гуми, но не бяха пресни. Тази част на Америка можеше спокойно да се сравни с Празната кварта на Саудитска Арабия — Руб ал Хали, където дори свикналите с пустинята камили трудно издържат. Обаче пътуването свършваше. След като изкачиха едно малко възвишение, видяха напред пет коли, около които стояха хора и разговаряха.

— А, те също са подранили. Чудесно — рече Рикардо. Можеше да остави тези мълчаливи чужденци и да си гледа работата. Спря и изчака другите да го настигнат.

— Това ли е крайната точка? — попита Мустафа с надежда в гласа.

Пътуването се оказа много по-лесно, отколкото очакваше.

— Моите приятели там ще ви отведат до Лас Крусес. Там ще планирате по-нататъшното си пътуване.

— А ти? — попита Мустафа.

— Аз се връщам при семейството си — отговори Рикардо. Не беше ли съвсем просто. Може би този човек нямаше семейство.

Изминаха останалото разстояние само за десет минути. Рикардо се качи в първия джип, след като се сбогува с групата. Те се държаха достатъчно приятелски, макар и резервирано. Докарването им дотук можеше да бъде и по-трудно, но незаконният имигрантски трафик беше много по-натоварен в Аризона и Калифорния, защото там американската гранична служба разполагаше с повече хора. Американците бяха започнали да вземат по-сериозни мерки като всички останали по света, но те все още не бяха напълно достатъчни. Рано или късно щяха да си дадат сметка, че тук също има чести преминавания на границата, макар и не толкова многобройни. Тогава той ще трябва да търси друг начин за препитание. Но през последните седем години беше печелил добре — достатъчно, за да започне малък бизнес и да насочи децата си към по-законен начин за изкарване на прехраната.