Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Какво точно бихте искали от нас?

Мохамед му каза. Той не добави, че за услугите на Картела няма да се плаща с пари. Първата пратка, която хората на Мохамед бяха вкарали в Гърция? Да, това вероятно щеше да бъде най-лесният начин за финализиране на сделката.

— Това ли е всичко?

— Приятелю, ние търгуваме най-вече с идеи, а не с физически обекти. Няколкото материални придобивки, които са ни нужни, са твърде скромни и могат да се получат на местно равнище, ако е необходимо. Не се съмнявам, че вие можете да ни помогнете с документи за пътуване.

Пабло почти се задави с кафето си.

— Да, това е лесна работа.

— Тогава има ли причина да не сключим съюз?

— Трябва да говоря с шефовете си — предупреди го Пабло, — но по принцип не виждам причина интересите ни да не съвпадат.

— Чудесно. Как ще установяваме връзка по-нататък?

— Босът ми предпочита да се среща директно с хората, с които ще прави бизнес.

Мохамед се замисли. Пътуването изнервяше както него, така и съмишлениците му, но нямаше как да го избегне. А той разполагаше с достатъчно паспорти, за да мине през повечето летища на света. Освен това имаше нужните езикови познания. Образованието му в Кеймбридж не беше отишло напразно. Беше благодарен на родителите си за това и благославяше майка си, която беше англичанка, че беше наследил от нея цвета на кожата и сините й очи. Истината беше, че можеше да мине за всякакъв гражданин, като се изключат Китай и Африка. Следите от кеймбриджкото му произношение също не бяха пречка.

— Просто трябва да ми посочите времето и мястото — рече той. Подаде му визитната си картичка. На нея беше написан неговият имейл — най-полезното измислено средство за скрита комуникация. А с чудесата на съвременното пътуване със самолет той можеше да бъде навсякъде по земното кълбо за четиридесет и осем часа.

Той дойде в пет без четвърт. Всеки, който го срещнеше на улицата, не би се загледал в него, въпреки че вероятно би хванал окото на някоя необвързана жена. Беше висок около метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Спортуваше редовно, имаше черна коса и сини очи. Не можеше да се каже, че прилича на филмова звезда, но една хубава млада професионалистка не би го изхвърлила от леглото си.

Гери Хендли видя, че освен това се облича добре. Със синия си костюм на червени тънки райета приличаше на англичанин. Носеше жилетка и вратовръзка с червени и жълти райета и хубава златна игла. Модерна риза. Подходяща прическа. Имаше самоуверен вид на човек с пари и добро образование, който не си пилее младините напразно. Колата му беше паркирана на паркинга за посетители пред сградата. Беше жълт „Хамър“–2 СУВ — автомобил, какъвто предпочитат хора, които отглеждат добитък в Уайоминг или правят пари в Ню Йорк. Може би тъкмо затова…

— И така, какво те води насам? — попита Гери, посочвайки на госта си стол от другата страна на махагоновото бюро.

— Още не съм решил какво бих искал да правя. Просто се оглеждам и търся подходяща ниша.

Хендли се усмихна.

— Разбирам, не съм толкова стар, че да не помня колко объркан се чувства човек, когато свърши с учението. Къде си учил?

— В Джорджтаунския университет. Семейна традиция — младежът леко се усмихна. В него имаше едно хубаво нещо, което Хендли забеляза и оцени: не се опитваше да впечатли никого с името си и семейните си връзки. Дори може би се чувстваше малко неудобно от тях и искаше да върви по свой път със собственото си име, както постъпват много други млади хора. Или поне по-умните. Жалко, че в Колежа нямаше място за него.

— Баща ти харесва йезуитските училища.

— Дори мама стана католичка. Сали не е ходила в Бенингтън. Тя завърши университета „Фордхем“ в Ню Йорк. Сега учи в медицинския институт на „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекарка като мама. Какво пък, това е една почтена професия.

— За разлика от правото ли? — попита Гери.

— Знаете какво мисли татко по въпроса — отбеляза с усмивка младежът. — Вие какво следвахте? — попита той Хендли, макар, разбира се, вече да знаеше отговора.

— Икономика и математика. Имам две дипломи. Бяха ми много от полза в търговията на стоковата борса. И така, как е семейството ти?

— О, добре. Татко пак се върна към писането — сега си пише мемоарите. Оплаква се най-вече, че не е достатъчно стар за такава книга, но работи много упорито, за да я напише както трябва. Не одобрява много новия президент.

— Да, Кийлти наистина умее да се връща към някои стари неща. Когато един ден го погребат, вместо надгробна плоча ще е по-добре да сложат на гроба му един камион. Дори „Вашингтон Поуст“ се прочу с тази шега.