Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Не, и е добре поддържан — съгласи се Доминик. — Картите хубави ли са?

— За пътя до там, да. В Италия ще трябва да купим една за Рим.

— Добре, не вярвам да е много трудно. — Доминик благодари на милостивия Бог, че имаше брат, който можеше да разчита карти. — Когато спрем за зареждане с бензин, можем да хапнем нещо.

— Става, брат ми. — Брайън погледна напред и видя в далечината приближаващи се планини. Не можеше да каже на какво разстояние се намират, но сигурно видът им е бил твърде обезкуражаващ, когато тук хората са се придвижвали на коне. Сигурно са били много по-търпеливи от съвременния човек или просто не им е пукало толкова. Засега седалката му беше удобна, а и брат му не караше съвсем като луд.

Оказа се, че италианците освен че правят добри състезателни коли, са и добри пилоти. Самолетът буквално целуна пистата и се приземи най-неусетно. Джак беше летял твърде много и това не го изнервяше така, както някога баща му, но като повечето хора се чувстваше по-сигурен, когато вървеше или пътуваше по нещо, което можеше да се види и пипне. Тук също имаше таксита мерцедеси, а шофьорът говореше сносен английски и знаеше пътя до хотела.

Магистралите по света много си приличаха и за момент Джак се запита къде, по дяволите, се намира. Земята около летището, изглежда, се използваше за земеделие, но върховете на покривите бяха различни от тези у дома. Явно тук не валеше много сняг, защото бяха плоски. Беше късна пролет и беше достатъчно топло, за да се ходи по къси ръкави, но в никакъв случай не беше неприятно. Веднъж беше идвал в Италия заедно с баща си по официален повод — спомни си, че беше някаква икономическа среща, обаче през цялото време го бяха разкарвали с кола на посолството. Беше забавно да се прави на принц, но така не можеше да се научи да се оправя в чуждо място и всичко, което беше останало в паметта му, бяха места, които му бяха показали. Нямаше никаква представа как се беше озовал там. Това беше градът на Цезар и на много други прочути хора, които историята помнеше заради добрите или лошите им дела. Повечето за лоши, защото историята си беше такава. Припомни си, че и той е в града по такава работа. Добре че не беше този, който да решава кое е добро и кое лошо на този свят, а просто човек, който помага с каквото може на страната си, и вземането на подобни решения не падаше изцяло върху плещите му. Като президент в продължение на четири години баща му трябваше да взема тъкмо такива решения и това едва ли му е било забавно въпреки всичката власт, която имаше тогава. Колкото по-голяма беше властта, толкова по-голяма беше и отговорността, която човек трябва да носи. Джак се успокояваше с мисълта, че просто трябваше да върши неща, които други хора бяха счели за необходими. Сети се също, че винаги можеше да каже „не“ и макар вероятно от това да имаше последици, те не можеха да бъдат чак толкова сериозни. Не чак толкова, колкото нещата, които той и братовчедите му вършеха сега.

„Виа Виторио Венето“ имаше по-скоро делови, отколкото туристически вид. Дърветата от двете й страни изглеждаха малко умърлушени. Изненадващо се оказа, че хотелът изобщо не е висок. Нямаше и богато украсен вход. Джак плати на шофьора на таксито и влезе вътре, следван от портиера с багажа му. Вътрешността беше богато украсена с дърворезба, а персоналът най-любезен. Може би това беше някаква олимпийска дисциплина, в която се състезаваха всички европейци. Все пак се намери някой, който да го отведе до стаята му. Вътре имаше климатична инсталация и прохладният въздух в апартамента беше наистина приятна изненада.

— Извинявай, как ти е името? — попита той прислужника.

— Стефано — отвърна човекът.

— Знаеш ли тук да има някой на име Хоукинс… Найджъл Хоукинс?

— Англичанинът ли? Да, той е през три врати от вашата вдясно, надолу по коридора. Приятел ли ви е?

— Приятел е на брат ми. Моля те, не му казвай нищо. Може би ще мога да го изненадам — рече Джак и му подаде банкнота от двадесет евро.

— Разбира се, господине.

— Много добре. Благодаря.

— Моля — отвърна Стефано и се отправи обратно към фоайето.

От професионална гледна точка това не беше много умно, помисли си Джак, но ако нямаха снимка на птичката, трябваше да добият някаква представа как изглежда. Като свърши това, той вдигна телефона и се опита да набере един номер.

— Имате обаждане — започна тихо да нарежда мобилният телефон на Брайън. Повтори три пъти, преди да го извади от джоба на сакото си.