Том Клэнси - Зъбите на тигъра

През цялото време Хендли само седеше в креслото и поглеждаше ту към единия, ту към другия. Значи това е да си в положението на „М“ от филмите за Джеймс Бонд 16 16 В сериала за Джеймс Бонд „М“ е инициалът на шефа на английското контраразузнаване. — Бел.прев. . Да си босът имаше своите положителни страни, но и моменти на напрежение. Разбира се, в сейфа си той пазеше подписаните от президента заповеди за помилване, в които нямаше посочена дата, но то не означаваше, че би искал да ги използва някога. Подобно нещо би го превърнало дори в по-голям парий, отколкото беше сега, и новинарите нямаше да го оставят на мира до края на живота, а това никак не му изглеждаше забавно.

— Само да не вземат да се направят на хора от персонала и да го пречукат в хотелската стая — каза по-скоро на себе си Гери.

— Е, ако бяха толкова тъпи, отдавна да са в някой немски затвор — възрази Гренджър.

Преминаването на италианската граница не беше по-формално от това да влезеш от щата Тенеси във Вирджиния — едно от предимствата да си в Европейския съюз. Първият италиански град беше Вилачо, където за своите италиански съграждани хората приличаха повече на германци, отколкото на сицилианци. От там се насочиха на югозапад по магистрала А23. „Трябваше да научим още някои неща за преминаването от една магистрала на друга“, помисли си Доминик, но пътищата определено бяха по-добри от онези, които е имало по времето на „Хиляда мили“ — състезанието за спортни коли от 50-те години на миналия век, спряно поради прекалено много загиналите хора, които са го наблюдавали покрай пътя. Тук пейзажът не се различаваше от австрийския, селскостопанските сгради също много си приличаха. Общо взето, околността беше хубава, не като в източната част на щата Тенеси или на Западна Вирджиния със следващите едни след други хълмове и крави, които вероятно биваха доени по два пъти на ден, за да хранят децата от двете страни на границата. Последва Удине, после Местре, след което се прехвърлиха на магистрала А4 за Падуа, оттам преминаха на магистрала А13 и им остана още един час, за да стигнат до Болоня. Апенините бяха от лявата им страна и морският пехотинец в Брайън потръпна, представяйки си какъв тежък боен театър биха могли да бъдат тези височини. Точно в този момент стомахът му отново закъркори.

— Енцо, знаеш ли, че във всеки град, покрай който минаваме, има поне един страхотен ресторант с чудесна пица, домашно сирене, телешко по френски и такива вина, че…

— И аз съм гладен, Брайън. Знам, че сме заобиколени от истинска италианска кухня. За съжаление ни чака работа.

— Надявам се кучият син да оправдае това, което изпускаме заради него.

— Не сме ние тези, които можем да преценяваме подобни неща — рече Доминик.

— Е, да, така е, обаче втората част от това изречение можеш да си я завреш в задника.

Доминик се разсмя. И на него положението, в което се намираха, също не му харесваше. Храната в Мюнхен и Виена беше великолепна, но тук навсякъде имаше места, в които първи бяха открили какво означава добро ядене. Самият Наполеон в походите си е бил придружаван от италиански готвач, а по-голямата част от съвременната френска кухня води началото си именно от този човек, така, както състезателните коне произхождат от един арабски жребец на име Еклипс. А той дори не знаеше името на този човек. Жалко, помисли си Доминик, минавайки покрай един трактор с ремарке, чийто шофьор вероятно познаваше най-добрите местни гостилници. Мамка му.

Караха с включени светлини — правило в Италия, за чието спазване се грижеше пътната полиция, която не беше от най-снизходителните. Движеха се с постоянна скорост от 150 километра в час, малко повече от деветдесет мили в час, а на поршето това му допадаше. Според Доминик разходът на гориво беше някъде около 15–16 литра на 100 километра. Сметките в километри и литри, сравнени с мили и галони, му идваха малко в повече, тъй като вниманието му беше съсредоточено най-вече върху пътя. При Болоня преминаха на магистрала А1 и продължиха към Флоренция — града, от който произхождаше фамилията Карузо. Добре построен, пътят се врязваше в планините на югозапад.

Беше им много трудно да подминат Флоренция. Брайън знаеше един хубав ресторант близо до Понте Векио, чийто собственик беше негов далечен братовчед, където виното беше великолепно, а храната достойна за крал, обаче до Рим им оставаха само още два часа. Тогава беше пътувал до там с влак, облечен със зелената си униформена риза и препасан с колана „Сам Браун“, за да си личи какъв е. Оказа се, че като всички цивилизовани хора по света италианците също харесват морските пехотинци. Никак не му се искаше да се качи обратно на влака за Рим и оттам на кораба, но не разполагаше с времето си.