Том Клэнси - Зъбите на тигъра

„Разсейваш се, Алдо“ , каза си Брайън. И двете страни на улицата бяха подходящи за целта му. Затова премина на отсрещната страна и се запъти към един банкомат точно срещу хотел „Бристол“, извади кредитната си карта и набра номера на кода, за да получи петстотин евро. Погледна часовника си: 10:53. Това птиче щеше ли да излезе най-после? Да не би да го бяха изпуснали по някакъв начин?

Уличното движение започна да стихва. Червените трамваи минаваха с дрънчене насам-натам. Хората си мислеха за собствените си работи. Вървяха по пътя си, без да поглеждат встрани, освен ако нещо специално не им привлечеше вниманието. Избягваха зрителния контакт с непознати и нямаха навика да поздравяват другите. Очевидно от един непознат се очакваше същото. Това се чувстваше по-силно дори и от Мюнхен. Тук също много обичаха реда. Можеш да си изядеш вечерята направо от пода в къщите им, ако след това го изчистиш.

Доминик беше заел позиция от другата страна на улицата, покривайки разстоянието до операта. Този човек можеше да тръгне само в две посоки. Наляво или надясно. Можеше да пресече улицата, а можеше и да не я прекосява. Нямаше повече възможности, освен ако не дойдеше някоя кола да го вземе, в който случай работата се отлагаше. Но и утре е ден. Часовникът му показваше 10:56. Трябваше да внимава и да не гледа прекалено често към входа на хотела. Това го караше да се чувства уязвим…

Ето го! Със сигурност беше обектът. Беше облечен в син костюм на райета и си беше сложил светлокафява вратовръзка като човек, който отива на важна делова среща. Доминик също го видя и се обърна, за да го наближи от северозапад. Брайън изчака, за да види какво ще направи.

На Фаад му хрумна да избудалка пристигащия си приятел. Реши да го наближи откъм отсрещната страна на улицата, просто за разнообразие. Затова я прекоси по средата на пресечката, като ловко избягваше минаващите коли. Като момче изпитваше удоволствие да влиза в двора, където се намираха конете на баща му, и да лавира между тях. Разбира се, конете бяха достатъчно умни да не стъпкват нещо без причина. Същото не би могло да се каже за колите, които се носеха по „Кертнер Ринг“, но той все пак успя да пресече.

Тук пътното платно беше малко странно. Първо имаше една павирана пътека, като за частен паркинг, следваше тънка ивица трева и накрая самият път, по който се движеха автомобилите, преди да се мине на отсрещния тротоар. Обектът прекоси, тичайки, улицата и се отправи на запад към техния хотел. Брайън зае позиция на пет-шест метра зад него, извади писалката си, като завъртя върха и го погледна, за да се увери, че е готов за действие.

Макс Вебер беше ватман, който от двадесет години работеше в градския транспорт. Караше напред-назад по осемнадесет пъти на ден своя трамвай, за което получаваше сравнително добра заплата за работник. Сега се беше насочил на север, оставяйки зад гърба си площад „Шварценберг“, след това зави наляво точно там, където улицата от „Ренвег“ ставаше „Шварценберг щрасе“, за да завие наляво по „Кертнер Ринг“. За него светофарът светеше зелено и той зърна за миг хотел „Империал“, където обичаха да отсядат богати чужденци и дипломати. След това отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Трамваят не можеше да сменя рязко посоката си и хората в автомобилите трябваше да се пазят от пътя му. Не че караше много бързо, рядко превишаваше четиридесет километра в час, дори и извън града, когато наближаваше крайната спирка. Тази работа не изискваше някакви особени интелектуални усилия, но той я вършеше стриктно, както изискваше ръководството. Звънецът иззвъня. Някой искаше да слезе на ъгъла на „Кертнер“ и „Виднер Хауптщрасе“.

Ето го Махмуд. Гледаше на другата страна. Това е добре, помисли си Фаад, може би щеше да го изненада и да се измайтапи с него. Спря се на тротоара. Огледа тесния мини път, за да види дали по него не идва нещо, и бързо прекоси улицата.

„Добре, боклук такъв“, каза Брайън, скъсявайки разстоянието само на две крачки и…

„Ох“, изохка без глас Фаад. Съвсем буквално почувства лека болка в задника. Не й обърна внимание и продължи да върви, провирайки се през една празнина между колите на улицата. Задаваше се трамвай, но беше още далеч, за да се безпокои. От дясната му страна не идваше нищо и той…

Брайън просто продължи да върви. Реши да отиде до будката за списания. Това щеше да му даде добра възможност да се обърне и да наблюдава, докато купуваше нещо.

Вебер видя, че идиотът се кани да прекоси пътя му. Тези глупаци не знаеха ли, че това се прави само на определени места, където той трябва да спре при червена светлина като всички останали? Учеха децата на тези неща още в детската градина. Някои хора си мислят, че тяхното време е по-ценно от злато, като че ли са самият Франц Йосиф, надигнал се след сто години от гроба. Ватманът не намали скоростта. Идиот или не, той щеше да се махне от пътя му преди…