Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— И така, знаем всичко за обекта, с изключение на това как изглежда, така ли? — попита Брайън малко по-нататък.

— Точно така — потвърди Джак. — Ама колко пък араби очаквате да има в хотел „Бристол“?

— В Лондон е пълно с тях. Трудността ще е как да разберем кой е обектът ни. Иначе няма да е много мъчно да свършим работата на улицата. Като гледам наоколо, мисля, че много е вероятно да стане така. — Уличното движение не беше толкова натоварено, както в Ню Йорк и в Лондон, но не беше и като в Канзас Сити след мръкване, а да се свърши работата посред бял ден си имаше своите преимущества. — Предполагам, че трябва да наблюдаваме главния вход на хотела, а ако има страничен, и него. Ще провериш ли дали можем да получим повече сведения от Колежа?

Джак погледна часовника си и бързо пресметна наум.

— Започват работа след два часа.

— Тогава провери електронната си поща — каза му Доминик. — Ние ще се помотаем наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някой, който прилича на обекта.

— Става. — Те пресякоха улицата и се отправиха към „Империал“. След като се върна в стаята си, Джак се хвърли на леглото и заспа.

В момента нямаше какво друго да прави и Фаад реши да излезе малко на чист въздух. Във Виена имаше много неща за гледане, а той беше видял твърде малко. Облече се добре като бизнесмен и излезе.

— Бинго, бинго! — Като полицай Доминик имаше добра памет за физиономии, а те направо се сблъскаха с една такава.

— Този не е ли…

— Ами, да. Приятелят на Атеф от Мюнхен. Искаш ли да се обзаложим, че той е нашият човек?

— Я остави това, брат ми. — Доминик огледа обекта.

„Това, че е арабин, е безспорно, среден на ръст, висок около метър и седемдесет, строен, тежи около седемдесет килограма, черна коса, кафяви очи, леко семитски нос, облича се добре и с вкус, като бизнесмен, върви с целеустремена, уверена походка.“ Минаха на пет-шест крачки от него, като внимаваха да не го гледат дори и през тъмните очила. „Спипах те, кучи сине.“ Които и да бяха тези хора, те си нямаха и хабер как да остават незабележими посред бял ден. Отидоха до ъгъла.

— По дяволите, стана много лесно — рече Брайън. — А сега какво?

— Нека накараме Джак да направи справка с базата и да запазим спокойствие, Алдо.

— Ясно, брат ми. — Несъзнателно бръкна в сакото си, за да се увери, че златната писалка е на мястото си, както би проверил дали автоматичният му пистолет „Берета“ 9 е в кобура. Почувства се като невидим лъв сред равнина в Кения, пълна с диви животни. От това не му стана много по-добре. Можеше да си избере това, което искаше да убие и да изяде, а бедният нещастник дори не подозираше, че го дебнат. „Също като при животните.“ Запита се дали колегите на този човек биха могли да усетят каква ирония се крие в използваната срещу тях тактика. Този начин на действие не беше типичен за американците, но всички подобни изпълнения на главна улица посред бял ден бяха измислени в Холивуд. За лъва не е много характерно да рискува живота си. Както го бяха учили в школата на морската пехота, ако се озовеш лице в лице с врага, значи не си планирал добре работата. Честната борба имаше място в Олимпийските игри, но тук нещата бяха по-различни. Никой ловец на едър дивеч не се приближава към лъва с гола сабя в ръка, вдигайки шум. Вместо това прави нещо по-разумно: прикрива се зад някой дънер и стреля с карабина от разстояние не по-малко от сто метра. Дори масаите в Кения, за които убиването на лъв е тест за мъжество, проявяват достатъчно благоразумие и нападат лъва в групи по десет души, в които не всички участници са младежи, за да са сигурни, че ще могат да отнесат опашката на лъва в селото. Тук не ставаше въпрос за храброст, а за ефективност. Самото участие в такива неща беше достатъчно опасно. Правиш всичко възможно, за да елиминираш колкото може повече ненужни рискове. Това си е работа, а не спорт. — Тук, на улицата, ли ще го ликвидираме?

— Досега тази тактика успяваше. Едва ли ще можем да го нападнем във фоайето на хотела.

— Разбрано, Енцо. Как ще действаме по-нататък?

— Ще се правим на туристи. Сградата на операта ми изглежда внушителна. Да идем да я поразгледаме. На обявата пише, че ще дават „Валкирия“ от Вагнер. Никога не съм я гледал.

— Никога не съм бил на опера. Предполагам, че някой ден трябва да ида, нали в жилите ми тече италианска кръв?

— Е, да, и с мен е така, затова си падам повече по Верди.

— Дрън-дрън. Ти пък кога си бил на опера?

— Имам някои изпълнения, записани на дискове — рече Доминик и се усмихна.