Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Персоналът на хотела го приветства като принц и му даде апартамент на четвъртия етаж, чието легло му се видя много примамливо. Веднага поръча закуска и си разопакова багажа. После си спомни защо е тук, вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат със стаята на Доминик Карузо.

— Ало? — Беше Брайън. Доминик беше под позлатения душ.

— Здравей, братовчеде, Джак е — чу той един глас в слушалката.

— Джак кой? Чакай малко, Джак ли?

— Аз съм на горния етаж, момче. Долетях само преди час. Ела горе да поговорим.

— Готово. Дай ми десет минути — рече Брайън и се запъти към банята. — Енцо, няма да повярваш кой е горе.

— Кой? — попита Доминик, докато се бършеше.

— Нека бъде изненада. — Брайън се върна в гостната. Зачете „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, но не знаеше дали да се смее, или да повърне.

— Това някакъв майтап ли е — рече тихо Доминик, когато вратата се отвори.

— Питаш ли ме пък аз как се чувствам? — отвърна Джак. — Хайде, влизайте — каза засмян той. — Имам още кафе.

— Тук го правят добре. Виждам, че си открил кроасаните. — Доминик си наля една чаша и си открадна една кифличка. — Защо, по дяволите, те изпратиха?

— Предполагам, че защото и двамата ме познавате — рече Джак, като си намаза с масло един кроасан. — Чуйте какво ще ви кажа. Нека си довърша закуската и можем да излезем да се поразходим, за да ви покажа един магазин на „Ферари“ и да поговорим. Виена хареса ли ви?

— Тук сме само от вчера следобед, Джак — уведоми го Доминик.

— Не знаех. Доколкото разбрах, в Лондон не сте си губили времето.

— Не беше зле — отвърна Брайън. — Ще ти разправим по-късно.

— Добре. — Джак продължи закуската си, а Брайън зачете отново своя „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. — У дома още се вълнуват от онази стрелба. На летището трябваше да си сваля обувките. Добре, че чорапите ми бяха чисти. Изглежда, че искат да разберат дали някой спешно ще се опита да напусне града.

— Да, беше много грозна работа — отбеляза Доминик. — Пострадал ли е някой, когото познаваш?

— Не, благодаря на Бога. Дори и татко не знае да е пострадал някой негов познат при толкова много хора, които познава от инвеститорския бранш. А при вас как е, момчета?

— Никой, когото познаваме — рече не съвсем уверен Брайън, надявайки се душата на малкия Дейвид Прентис да не се обиди.

Джак изяде и последния кроасан.

— Нека си пусна един душ и можете да ме разведете наоколо.

Брайън приключи с четенето на вестника и включи телевизора на Си Ен Ен — единствената американска телевизионна програма, която ловяха в „Империал“, за да чуе новините в 5:00 нюйоркско време. Последната от жертвите беше погребана предишния ден и репортерите питаха опечалените как понасят загубата. „Какъв идиотски въпрос?“ — възмути се морският пехотинец. Политиците разсъждаваха върху това какво трябва да направи Америка.

„Ами ние вече го правим вместо вас.“ Обаче ако разберяха, сигурно щяха да им направят живота черен. От тази мисъл се почувства по-добре. Все някой трябваше да свърши нещо такова и сега то беше негова работа.

В „Бристол“ Фаад тъкмо се беше събудил. Той също си поръча кафе и кроасани. Трябваше да се срещне с един колега куриер на следващия ден, за да получи съобщение, което да предаде по-нататък. За важните си съобщения организацията вземаше много строги предпазни мерки. Тези, които бяха наистина важни, се предаваха само устно. Куриерите познаваха само човека, който им предаваше информацията, и този, на когото пък те я препредаваха, така че бяха организирани в клетки от по трима души. Това беше още един урок, научен от покойния вече офицер от КГБ. Приносящият куриер беше Махмуд Мохамед Фадхил, който трябваше да пристигне от Пакистан. Подобна система можеше да бъде разбита само чрез упорита и продължителна полицейска работа, която лесно можеше да бъде провалена дори само с оттеглянето на един от участниците във веригата. Неудобството беше, че внезапното отстраняване на човек от веригата би попречило съобщението да стигне до местоназначението си, но това още не се беше случвало и не се очакваше да се случи. За Фаад този начин на живот не беше никак лош. Много пътуваше, винаги в първа класа, отсядаше само в първокласни хотели и, общо взето, всичко беше много комфортно. Понякога изпитваше вина за това. Според него други вършеха опасни и достойни за възхищение дела, обаче поемайки тази работа, му беше казано, че организацията не може да функционира без него и неговите единадесет другари, което беше добре за самочувствието му. Освен това знаеше, че макар да беше много важна, тази негова дейност беше сравнително по-безопасна. Получаваше съобщения и ги препредаваше на други, често пъти на самите оперативни сътрудници. Всички се отнасяха с голямо уважение към него, сякаш той бе авторът на инструкциите, нещо, в което не се опитваше да ги разубеждава. След два дни трябваше да получи още заповеди за препредаване или на най-близкия му в географско отношение колега — Ибрахим Салих ал Абел, който се намираше в Париж, или на някой оперативен сътрудник, който засега не му беше известен. Днес щеше да разбере и да предприеме нужните действия. Работата можеше да бъде едновременно отегчителна и вълнуваща без риск за самия него. Така беше лесно да си герой на едно движение, както той понякога си позволяваше да мисли за себе си.