Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Рик Бел ще каже на Уилс. Друг никой, повтарям, никой, ясен ли съм?

— Разбрано, сър. Е, аз тръгвам. — Той погледна в плика със самолетния билет и видя вътре черна кредитна карта на „Америкън Експрес“. Е, поне пътуването щеше да бъде за сметка на фирмата. „Колко ли такива карти има в разните чекмеджета на Колежа?“ — запита се Джак. Засега и тази му беше напълно достатъчна.

— Какво е това? — взря се Доминик в компютъра си. — Алдо, утре сутринта ни идва компания!

— Кой? — попита Брайън.

— Не се казва. Уведомяват ни само, че не трябва да предприемаме никакви действия, докато той не се свърже с нас.

— Господи, кого ли според теб ще ни изпратят? Сигурно ще е някой смотаняк. Не сме виновни, че последният обект сам ни се набута в ръцете. Защо трябваше да се мотаем повече?

— Държавните мъже са такива. Ако си прекалено ефикасен, започват да се плашат — рече Доминик. — Какво ще кажеш за една вечеря, брат ми?

— Бива, тъкмо ще проверим как правят тук телешкото по милански. Дали имат свестни вина?

— Има само един начин да разберем. — Доминик извади една вратовръзка от куфара си. Обстановката в ресторанта на хотела беше също толкова официална, колкото тази в предишния дом на чичо им Джак.

За Джак това беше ново преживяване в две отношения. Не беше ходил в Австрия и определено не беше участвал в шпионска операция с екип за убиване. Идеята да се отнеме животът на хора, които обичаха да убиват американци, изглеждаше доста добра зад бюрото в Западен Одентън, щата Мериланд, но на място 3А на „Ербъс“–330, на десет хиляди метра височина над Атлантическия океан тя изведнъж му се стори твърде рисковано начинание. Гренджър му беше казал, че всъщност няма да прави нищо, и това устройваше Джак. Все още знаеше как се стреля с пистолет — редовно ходеше да се упражнява на стрелбището на Службата за охрана в центъра на окръг Колумбия, а понякога и в това на тяхната академия в Белтсвил, Мериланд, когато се случеше Майк Бренън да е там. Обаче Брайън и Доминик не стреляха по хората. Не и според сведенията на МИ–5, които идваха в компютъра му. Сърдечен удар — как, по дяволите, можеше да се имитира подобно нещо, и то толкова убедително, че да се заблуди един патолог? Трябваше да ги попита за това. Явно имаше право да знае.

Храната определено беше по-добра от средното ниво в авиокомпаниите, а дори и една авиокомпания не може да развали качеството на алкохола, докато той е все още в бутилката. След като пийна достатъчно, сънят дойде сравнително лесно. Седалката в салона на първа класа беше от старите, а не от новите с безброй подвижни части, никоя от които не ги правеше по-удобни. Обикновено половината от пътниците гледаха филми през цялата нощ. Всеки си има свой метод за преодоляване на стреса от пътуването, както обичаше да казва баща му. Този на Джак беше да си отспи.

Виенският шницел беше превъзходен, както и местните вина.

— Който е направил това, трябва да поговори с дядо — рече Доминик след последния залък. — Може и да научи стария на някои неща.

— Вероятно е италианец, братко, или нещо подобно. — Брайън допи чашата си с великолепно местно бяло вино, което келнерът им беше препоръчал. Петнадесет секунди по-късно той забеляза това и отново я напълни, преди да изчезне. — Тукашната кухня слага тази на щата Мериланд в малкия си джоб.

— С малко късмет може би никога повече няма да се наложи да ядеш онези боклуци.

— Сигурно, ако продължим да работим тази работа — отвърна не особено убеден Алдо. Бяха сами в едно странично сепаре. — И така, какво знаем за новия обект?

— Вероятно е куриер. Държи съобщенията в главата си… тези, които не ги изпращат по интернет. Би било полезно да можем да разберем какво има в главата му, но нашата задача не е такава. Имаме физическото му описание, но този път нямаме снимка. Малко е обезпокоително. Не ми изглежда да е много важен. Това също ме безпокои.

— Да, разбирам. Ще трябва да си е навлякъл гнева на някои от шефовете си. Лош късмет. — Брайън вече нямаше проблеми със съвестта, но все пак му се искаше човекът, когото трябваше да ликвидира, да стои по-високо в йерархичната стълбица. Липсата на снимка за разпознаване наистина беше обезпокоителна. Не искаше да убива човек, когото не трябва.

— Е, вероятно не е попаднал в черния списък, само защото е пял прекалено високо в църква.

— Нито пък е племенник на папата — добави Брайън. — Знам какво имаш предвид. — Той погледна часовника си. — Време е за лягане. Трябва да видим кой ще дойде утре. Как ще го разпознаем?