Том Клэнси - Зъбите на тигъра

— Хълмовете оживяха от разнеслата се му-у-у-зика — запя Доминик, а той пееше ужасно.

— Ако пееш така в църква, Господ сигурно ще те фрасне по главата — предупреди го Брайън, изваждайки картите на Виена. Улиците на този град бяха истински лабиринт. Столицата на Австрия беше стара колкото римските легиони и нито една улица не беше по-дълга от разстоянието, нужно на един легион, за да премине покрай трибунус милитарис (военната трибуна) на рождения ден на императора. На картата се виждаха по-външни и по-вътрешни околовръстни пътища, с които може би бяха обозначени бившите средновековни стени. Турците бяха идвали тук неведнъж, надявайки се да прибавят Австрия към тяхната империя, обаче подробностите от военната история не влизаха в задължителните четива за Корпуса на морската пехота. В по-голямата си част Австрия беше католическа страна, защото управляващата династия на Хабсбургите беше такава. Това обаче не беше попречило на австрийците да изтребят своето видно и преуспяващо еврейско малцинство, след като Хитлер присъедини Австрия към големия германски райх. Това беше станало с плебисцита за аншлуса от 1938 година. Хитлер е бил роден тук, а не в Германия, както си мислят много хора, и австрийците му се бяха отплатили със своята лоялност, превръщайки се в по-големи нацисти от него, или поне така твърди безпристрастната история. Това беше единствената страна в света, където филмът „Звукът на музиката“ беше забранен заради отрицателното отношение към нацистката партия. Поради всичко това Виена изглеждаше такава, каквато е — бивша имперска столица с широки булеварди с три платна и класическа архитектура и с изключително гъвкави граждани. Брайън ги докара до хотел „Империал“ на „Кертнер Ринг“ — сграда, която изглеждаше като придатък на добре известния дворец „Шонбрун“.

— Трябва да признаем, че ни настаняват на хубави места, Алдо — рече Доминик.

Вътре беше дори по-внушително с позлатените орнаменти и лакираното дърво, всеки елемент от които очевидно беше изпипан от майстори, докарани от ренесансова Флоренция. Фоайето не беше много просторно, но беше трудно да се пропусне рецепцията, в която работеха хора, облечени в дрехи, от които веднага си личеше, че са от персонала на хотела.

— Добър ден — поздрави ги администраторът. — Вие сте Карузо, нали?

— Да — потвърди Доминик, изненадан от осведомеността му. — Трябва да има резервация за мен и брат ми.

— Да, сър — отвърна човекът на рецепцията с пресилена любезност. Английският му беше като на завършил Харвард. — Две свързани помежду си стаи с изглед към улицата.

— Чудесно. — Доминик извади черната си карта на „Америкън Експрес“ и му я подаде.

— Благодаря.

— Някакви съобщения за нас? — попита Доминик.

— Не, сър.

— Може ли пиколото да се погрижи за колата ни? Тя е под наем. Все още не сме решили дали ще я задържим или не.

— Разбира се, сър.

— Благодаря. Може ли да ни покажете стаите?

— Да. Вие сте на първия етаж… извинете, на втория, както казвате в Америка. Франц — викна той.

Английският на прислужника беше също толкова добър.

— Оттук, господа, ако обичате. — Нямаше асансьор, а стълбище, покрито с червен килим, което водеше директно към нечий портрет в цял ръст, който изглеждаше наистина много внушителен с бялата военна униформа и красивите бакенбарди.

— Кой е този? — попита Доминик портиера.

— Император Франц Йосиф, сър. Посетил е хотела при откриването му през деветнайсети век.

— Аха. — Това обясняваше отношението на персонала тук, но мястото наистина имаше стил.

След още пет минути се настаниха в стаите си. Брайън влезе удивен в стаята на брат си.

— По дяволите! Дори жилищното крило на Белия дом не може да се сравнява с нивото тук.

— Така ли мислиш? — попита Доминик.

— Не мисля, а знам, глупако. Бил съм там. Чичо Джак ме разведе, когато получих офицерското звание. Всъщност не, беше след като завърших школата. Мама му стара, това място наистина си го бива! Питам се колко ли ще ни струва.

— Голяма работа, нали е за моя сметка. А и нашият приятел е наблизо в „Бристол“. Да ходиш на лов за богати копелета е твърде интересно, нали?

Това ги върна пак към работата. Доминик извади лаптопа от сака си. В „Империал“ бяха свикнали с гости с компютри и приспособленията за това бяха много ефикасни. На първо време той отвори най-новия файл. Преди само го беше погледнал, но сега се постара да изчете всяка дума.

Гренджър мислеше: Гери иска да изпрати някоя бавачка на близнаците и, изглежда, е твърдо решен да го направим. В отдела за разузнаване на Рик Бел имаше много способни хора, но като бивши агенти на ЦРУ и на други места те бяха вече твърде стари, за да бъдат подходяща компания на близнаците, които си изглеждаха още като момчета. Нямаше да изглежда много добре, ако двама младежи се разхождаха из Европа с някой наближаващ петдесетте. Значи трябва да е по-млад. Такива не бяха много, но имаше един… Той вдигна телефона.