Том Клэнси - Зъбите на тигъра

Уилс кимна.

— Толкова. — Тони беше изключително честен човек. Беше си такъв по природа, но и можеше да си го позволи. Колежът плащаше много по-добре от която и да било правителствена агенция. Децата му бяха вече големи — най-малкият му син беше последна година във факултета по физика в университета в Мериланд, а след това той и Бети биха могли да помислят за следващата важна стъпка в живота, въпреки че на Уилс тук му харесваше и нямаше конкретни планове за напускане. — Обаче не му казвай, че съм го казал.

— Да не е прекалено самомнителен?

— Не, подобна оценка би била несправедлива, обаче не искам да започне да си мисли, че всичко му е ясно.

— Никой, който е що-годе с ума си, не би си го помислил — рече Бел.

— Така е — съгласи се Уилс и стана. — Но защо да рискуваме?

Тони излезе, но Бел все още не можеше да реши какво да прави с младия Райън.

Явно трябваше да поговори за това със сенатора.

— Следваща спирка Виена — уведоми Доминик брат си. — Имаме нов обект.

— Докога ли ще продължава тази работа? — зачуди се на глас Брайън.

Брат му се засмя.

— Човече, в Америка има достатъчно помияри, които могат да ни отворят работа до края на живота.

— Ами да, хем ще се спестят пари, като се уволнят всички съдии и съдебни заседатели.

— Аз не се казвам Мръсният Хари Калахън, глупчо такъв.

— И моето не е Чести Пулър. Как ще стигнем до там? Със самолет, влак, а може би с кола?

— С кола може да е забавно — каза Доминик. — Чудя се дали да не наемем някое порше?

— Страхотно — съгласи се Брайън. — Изключи се, за да прехвърля файла.

— Готово. Ще отида да видя какво ще може да уреди портиерът. — Той излезе от стаята.

— Това ли е единственото потвърждение, което имаме? — попита Хендли.

— Да — кимна Гренджър. — Обаче то съвпада точно с това, което ни казаха хората ни на място.

— Действат прекалено бързо. Ами ако от другата страна си кажат „Два инфаркта за по-малко от седмица?“ Тогава какво?

— Гери, не забравяй, че по същество това е мисия „разузнаване с бой“. Възлагаме известни надежди, че другата страна ще се изнерви, обаче тяхната арогантност скоро ще поутихне и те ще отпишат случаите като рядко съвпадение. Ако нещата бяха такива, каквито ги дават по телевизията и във филмите, щяха да си помислят, че ЦРУ им е свило мръсен номер, но нещата не са както по филмите и те знаят, че ЦРУ не се хваща на такава игра. Може би по-скоро Мосад, но те и без това се страхуват от израелците. Я чакай — в главата на Гренджър светна червена лампа… — Ами ако тъкмо те са хората, които видяха сметката на онзи агент на Мосад в Рим?

— Не ти плащам, за да правиш догадки, Сам.

— Това е една възможност — настоя Гренджър.

— Възможно е също и мафията да е ликвидирала онзи нещастник, защото са го взели за някой мафиот, който им дължи пари. Обаче не бих заложил на това.

— Да, сър — рече Гренджър и се върна в кабинета си.

В момента Мохамед Хасан ал Дин беше в Рим в хотел „Екселсиор“, пиеше кафе и работеше на компютъра си. Съобщението за смъртта на Атеф беше лоша новина. Беше добър вербовчик. Имаше нужната интелигентност, добро прикритие и дарбата да убеждава други да се присъединят към каузата. Сам искаше да излезе на фронтовата линия, да убива и да стане Свещен мъченик, но въпреки че вероятно щеше да се справи добре, човек, който можеше да вербува други, беше по-ценен от такъв, който иска да се пожертва. Беше въпрос на елементарна аритметика, нещо, което един дипломиран инженер би трябвало да разбира. Какъв беше неговият случай? Май че брат му беше убит от израелците през 1973 година. Доста време е минало оттогава, за да им има все още зъб, дори и за хора в неговата организация, но случаят не бе безпрецедентен. Макар че сега Атеф беше при брат си в Рая. Това беше добре за него, но зле за организацията. Така е било писано, успокояваше се Мохамед, и така ще бъде. Борбата ще продължи, докато и последният от враговете им падне мъртъв.

Той имаше два клонирани телефона на леглото си, които можеше да използва, без да се страхува, че може да бъде засечен. Трябва ли да се обади на Емира за това? Струваше си да се помисли. Анас Али Атеф беше вторият сърдечен удар за по-малко от седмица. И в двата случая ставаше въпрос за млади хора, а това беше странно и много необичайно от гледна точка на статистиката. Но Фаад е бил точно до Анас Али в момента, така че последният не е бил застрелян или отровен от някой израелски шпионин… Един евреин сигурно щеше да убие и двамата, помисли си Мохамед. При наличието на непосредствен свидетел няма много място за подозрение, че става въпрос за някаква мръсна игра. Що се отнася до другия, е, Уда обичаше да гони курвите и едва ли щеше да бъде първият мъж, умрял от пресилване. Изглежда, че наистина ставаше въпрос за някакво рядко съвпадение и затова не си струваше да се обажда спешно на Емира. Обаче той записа и двата случая в компютъра си, засекрети файла и изключи лаптопа. Поиска му се да се поразходи. Времето в Рим беше приятно — горещо според европейските стандарти, но напомнящо за дома му. Малко по-нагоре по улицата имаше приятен ресторант с маси отвън, чиято италианска кухня беше на средно ниво, но тук средното беше по-добро от много добри ресторанти по света. Човек би помислил, че всички италианки трябва да са дебели, но и те страдаха от западната женска болест да бъдат слаби като някои дечица в Западна Африка. Много от тях приличаха по-скоро на невръстни момчета вместо на зрели, опитни жени. Колко тъжно. Обаче вместо да яде, той прекоси „Виа Венето“, за да изтегли хиляда евро от банкомата. Еврото беше направило пътуването из Европа много по-удобно, слава на Аллаха. То още не беше равно на американския долар, ако говорим коя валута е по-стабилна, но с малко повече късмет скоро можеше и да стане, което щеше да го улесни още повече в пътуванията му.