Уильям Дил - Хамелеон

— Но какъв материал може да бъде, а? — извика Хауи с въодушевление.

— Вие също май сте луд — отбеляза О’Хара.

— Става дума за моите пари, лейтенант. Следователно и проблемът е мой. Нашата цел е Фалмаут. Нали сам казахте: ако ще се доверите на някого, това би могъл да бъде и той.

— Но колко голямо е това „ако“!

— За какво, по дяволите, говорим. Това не са пари. Освен това очаквам да чуя и вашата цена. Назовете я.

— Вече ви казах, че не искам да участвам.

— Хиляда на седмица, с гаранция за една година?

— Казах „не“.

О’Хара стана, отправи се към един от илюминаторите и се загледа в океана. Небето започваше да притъмнява и откъм Провинстаун се носеха буреносни облаци. Усещаше, че вътре в него също отекват гръмотевици.

Те ще ме вкарат в тази история, помисли си той и самата идея го разгневи, защото беше трудно да обясни на Хауи предчувствието си, чувството за опасност, което се засилваше в него. Той познаваше сценария, преди да го е прочел; знаеше главните герои, знаеше местата, където щеше да се развие действието, можеше дори да каже наизуст някой друг диалог. Не ставаше дума просто за чувството за безчестие, нито за ексцесите на Играта, в която хората убиваха, осакатяваха или крадяха безнаказано — един кървав спорт, в който сметката се водеше на брой глави. Не, гневът на О’Хара се дължеше на приемането. Той беше ядосан, защото беше приет от Играчите в тази общност на хиени. Беше част от нея, без значение дали това му харесваше или не. Опитът му да избяга се бе провалил и подсъзнателно той беше вбесен, че Хауи му напомня този факт. Затова, когато избухна, това стана толкова неочаквано, че Хауи се смая от изблика.

— Казах „не“, дявол да го вземе. Не! — стовари юмрук О’Хара върху солидната дъбова маса с такъв гняв, че ледът в чашите издрънча.

— Лейтенант, вие сте журналист. От каквото и да се страхувате, проблемът ви няма да се разреши с отглеждане на кучета в Япония. Нито пък с отклоняването на един шанс, за който всеки уважаващ себе си журналист би извършил убийство. — Хауи отпи от чая с водка и каза, усмихвайки се: — Хиляда и петстотин. Плюс разноските. Това прави седемдесет и пет хиляди за годината. И премия от сто хиляди, когато донесете историята.

— Много бързо правите преценки, мистър Хауи. Ние току-що се запознахме.

Хауи взе писмото и го погледна.

— Аз бях сигурен във вас още преди да изпратя Гън да ви намери. Това не е Играта, лейтенант. Аз ви вярвам.

— Но аз дори не съм сигурен, че ще имам усета да преценя какво ви се предлага. Не мога да си представя каква може да бъде историята, която заслужава четвърт милион.

— Ами, ако Дълбокото Гърло 22 22 Героиня от нашумял американски порнографски филм („Deep Throat“), който навремето е бил забранен за прожектиране в САЩ. — Бел.пр. беше дошла при мен с Уотъргейт и ми предложеше историята за половин милион, щях да я купя просто така — и той щракна с пръсти. — Това дава ли ви някаква представа?

О’Хара се обърна и се подпря на стената на корпуса. Първите капки на дъжда започваха да падат със сила по палубата.

— Ех, майната му — въздъхна той.

Хауи изви вежди.

— Това означава ли, че проявявате интерес?

— Нали съм ви длъжник за това, че ме свалихте от куката на Добс.

— В никакъв случай. Направих това просто така и не искам да се чувствате обвързан.

Но не и Тони. Той познаваше Фалмаут. Той беше неутрализирал Зимния и О’Хара беше в дълг пред него. И към Хауи, макар той да отказваше.

— Шиката га наи — прошепна той.

— Моля?

— Стара японска поговорка — поясни О’Хара.

— И какво означава?

— Свободно преведено „Ще ти влезе, ако го направиш, ще ти влезе и ако не го направиш“.

— Вижте, сър, в моите намерения наистина не влизаше да…

Но О’Хара не го слушаше. Той беше взел решението.

— Шест дни — каза той тихо. — Първи април е след шест дни.

— Човек може да отиде навсякъде по света за шест дни — подчерта тихо Хауи.

О’Хара замълча за няколко секунди.

— Окей, мистър Хауи. Ще сключа сделка с вас. Ще се срещна с Фалмаут и ще видя какво предлага. Но дори ако информацията му струва двеста и петдесет хиляди, искам да разполагам с възможността да си замина и да оставя някой друг да свърши мръсната работа.

Хауи примигна два пъти с черните си очи. После протегна менгемето на десницата си.

— Дадено. Ето ръката ми. — Те стиснаха ръце. И после той добави: — Синко, ти си прекалено добър репортер, за да изоставиш една история, която може да струва четвърт милион.