Уильям Дил - Хамелеон

Какви цели преследваше той?

Никакви. Той беше постигнал уникалното си положение просто ей така. Беше го превърнал в хоби. Майкъл Ротшилд, известен още като Шестопръстия, но най-вече като Магьосника или казано иначе le Sorcier, беше един забележително ексцентричен човек.

Магьосника беше очарован, когато O’Xapa му се обади — очарован да разбере, че старият му приятел е още жив.

— Моряко! Значи все пак успя да опънеш оня проклетник Зимния — извика Магьосника, когато O’Xapa най-сетне сполучи да се свърже с него по една от най-архаичните и ненадеждни телефонни мрежи на този свят. Докато разговаряха, в слушалката пращеше, сякаш някой правеше пуканки.

— Нуждая се от помощ — обясни О’Хара.

— Идвай веднага! — извика Магьосника ентусиазирано.

— Търся Фалмаут.

— Знам подробностите.

— Нямам време.

— Не се безпокой. Всичко е сигурно. Ще те свържа с Тони.

— Не можем ли да разговаряме по телефона?

— Да. Но така или иначе ще трябва да дойдеш тук. Така че… ела. Не е далече.

— Окей, приятелю. Слагай ледените кубчета да се топлят.

Самолетът „Лиър“ беше на Хауи. И докато го наблюдаваше да се отдалечава към бараката, която тук наричаха депо, О’Хара усети, че в кръвта му бурно започва да нахлува адреналин. Фалмаут беше някъде наблизо и за първи път, откакто бе приел задачата, той изпитваше нетърпение да разбере какъв номер му е подготвил.

Човекът беше абсолютно невзрачен. Не беше висок или нисък, слаб или дебел, красив или грозен. Нямаше белези, нито видими дефекти. Говорът му бе обикновен и той можеше да е роден в Портленд, Орегон или Далас без никаква възможност да се познае къде точно. Облечен беше в сиво: сив костюм, вратовръзка в сиво и виненочервено, сива риза на райета. Казано накратко: нямаше нищо в осанката му, изражението на лицето му или дрехите, което би могло да привлече нечие внимание или да направи някому впечатление.

Офисът се намираше на двайсет и втория етаж на стерилно чистия небостъргач от хром и стъкло в центъра на Ню Орлиънс, събрал в себе си цялата топлина и изящество на мухобойка. Той излезе от асансьора и погледна часовника си.

Две минути преди уговореното време. Перфектно.

Влезе в офиса на „Сънсет Ойл Интернешънъл“.

— Казвам се Дъфийлд — съобщи той на секретарката. Не й предложи визитна картичка.

— О, да, мистър Дъфийлд, трябва веднага да влезете — каза тя. — Мистър Олинджър ви очаква. Ще искате ли кафе или нещо разхладително?

— Не, благодаря.

Тя го въведе в кабинета. Олинджър беше мъж малко над четирийсетте, с бебешки гладка кожа на лицето и меки длани, които издаваха, че не се е претрудил. Мекият поглед на кафявите му очи погледна тъжно зад леко оцветените стъкла на очилата със златни рамки. Беше висок, с изправена осанка и в добра физическа форма, гладко избръснат, с ниско подстригана руса коса и по риза с къси ръкави. Зад гърба му високите френски прозорци разкриваха панорамата на града. Писалището от орехово дърво можеше да се даде като пример за спартанска организираност: дървени сандъчета за входящи и изходящи документи, съответно надписани и нито един лист, който да не си беше на мястото. На бюфета зад него беше поставена единствена фотография на жена с две деца, а до нея имаше малка месингова табела с надпис „Благодаря, че не пушихте“. В кабинета нямаше нищо друго, което да беше свързано с обитателя му. Сякаш Олинджър току-що се беше нанесъл и още не бе разопаковал нещата си. В маниерите му имаше сърдечност, но и дистанцираност. Някои можеха да почувстват смущение в негово присъствие, но за Дъфийлд той бе само поредния менажер с проблем.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо — каза Олинджър, след като се запознаха.

— Вие ми дадохте да разбера, че проблемът се нуждае от спешно разрешаване.

— Да, може да се каже така — отговори Олинджър с нотка на сарказъм. После въздъхна, изпъна ръце и ги постави върху масата с дланите надолу. — Преди да започнем — продължи той, — бих искал да бъде ясно, че този разговор никога не е бил провеждан.

Дъфийлд се усмихна.

— Разбира се — съгласи се той. Беше му ясно, че Олинджър е изпаднал за първи път в тази ситуация и чувства притеснение, че тя не се развива под негов контрол.

— Добре — каза Олинджър с видимо облекчение. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади бележник с жълти листа. На първия лист бяха надраскани някакви бележки. — Надявам се, че ще мога да дешифрирам това. Драсках с всичката бързина, на която бях способен.