Уильям Дил - Хамелеон

Не беше ясен начинът, по който това би могло да стане.

— Трябва да влезем вътре, да направим снимки на това командно табло, и най-вече да снимаме отблизо помпената инсталация — каза О’Хара. — Въпросът е как.

Окари се усмихна с копнеж:

— Това беше личен проблем — каза той. — Но аз не разбирах значението на всичко това, не го разбираше и Асиеда сан. Ние разполагахме с откъслечна информация, с изхвърлени в боклука документи, с паметни записки по бюрата. Те смятаха, че знаем повече, отколкото беше в действителност.

Магьосника усмихнато си подсвиркваше „Си-джем блус“.

— Имам една идея — обади се той. — Онова място е издигнато от камък, нали?

Окари кимна.

— Няма метал в стените?

— Само греди — поклати глава Окари.

— Великолепно.

— Ще споделиш ли тайната с нас? — загуби търпение О’Хара.

— И са монтирали телевизионни камери, които контролират какво става в тази стая, така ли? — продължи да разпитва Магьосника.

— Да, близо до тавана. Някои са фиксирани, други оглеждат залата непрестанно.

— А ние имаме достъп до подвижната видеомонтажна на кореспондентското бюро на Хауи, в която има десетки видеомагнетофони. Всичко, което ни остава да направим, е да монтираме няколко миниатюрни микровълнови предавателя. Да влезем вътре, да се доберем до мониторите, да свържем предавателите към изхода на видеосигнала. И да превърнем сканиращите камери на вътрешната телевизионна мрежа, в излъчващи. Ще прехванем сигнала с някоя от колите на подвижните екипи и ще го запишем. Резултатът: непрекъснат запис на всичко, което става вътре.

— И къде могат да се намерят такива предаватели? — попита Кимура.

— О, мисля, във всеки магазин за радиотелевизионна техника — отговори пианистът с невъзмутима усмивка.

— Как може да се влезе там? — обърна се О’Хара към Окари.

— По големите каменни шахти, които излизат при основите на стената. През тях се влиза в подземието. А то се използва само като склад. Решетките са стари. Когато се озова вътре, аз отивам в съблекалнята, където хората от поддръжката оставят работните си униформи. Преобличам се, излизам и отивам където си искам. Ровя из кошчетата за боклук, претърсвам бюрото на Хукър, намирам начин да му покажа, че съм бил там и да го вбеся. А след това му изпращам хамелеон.

— И какви други рискове има, освен очевидните? — поинтересува се Кимура.

— Компютрите са инсталирани в подземията — отговори Окари. — Рисковано е човек да се задържа дълго там. Охраната е съставена от сумо борци и се ръководи от човек, който има животинска миризма. Виждал съм го два пъти. Неспокойна личност. Броди из залите и подземията през всички часове на нощта, придружаван от куче. Винаги се старая да се държа по-надалече от него, за да не му дам шанс да ме огледа. Наричам го за себе си Хитоцу-ме .

О’Хара рязко вдигна поглед.

— „Едноокия“? — попита той. — Носи ли превръзка на окото си?

— Хай. Има и много грозен белег. — Окари прокара въображаема линия по бузата си.

— Видях го днес. Останах с чувството, че ме наблюдава, но също ми мина и мисълта, че съм го срещал преди, само че не можех…

О’Хара замълча концентриран върху неясните черти на лицето, които се бяха запечатали в съзнанието му, изолирайки останалите детайли. Мълча близо минута, после проговори:

— Не, мисля, че не сме се срещали. Но имаше нещо смътно познато… — Отново се опита да се концентрира, сондирайки паметта си. — Може би, снимка… Не, самото лице не ми е познато… — Той отново се върна към самото начало, към онзи разговор с Фалмаут на яхтата. Към Играчите… — Льо Кроа — изведнъж каза той.

— Кой? — не разбра Окари.

— Французин. Льо Кроа е псевдонимът му. Загубил е едното си око в Алжир и е разпънал на кръст две дузини въстаници, за да се върне. Никъде няма негови снимки, всички са унищожени. Ако става дума за Льо Кроа, ти си напълно прав — пред нас се простират стотици мили много лош път. За да успее мисията ни, трябва да го заобикаляме отдалече. Има ли други проблеми?

Окари поклати глава.

— Как се сети за всичко това? — попита Илайза. — Канализацията и така нататък?

— Много просто — каза Окари. — Ти забравяш, че аз съм живял там. В продължение на три години тази крепост беше детската ми площадка за игри. Познавам всеки камък там.

Льо Кроа слезе по каменното стълбище, водещо към подземията на Драконовото гнездо. Кучето, чиято грозна муцуна издаваше смесения му произход, беше професионално тренирано. То тичаше малко пред него, вдигаше подозрително нос във въздуха, след това се навеждаше да подуши каменния под и през цялото време беше нащрек.