Уильям Дил - Хамелеон

Останалите трима отвързаха приличащия на ковчег сандък и предпазливо започнаха да се придръпват по въжето към колоната.

Извършвайки редовната си вечерна обиколка преди лягане, Лансдейл влезе в контролната зала и спря, наблюдавайки минималния екип, който бе поел дежурството. Обстановката му приличаше на декор от някакъв фантастичен филм с редиците компютърни екрани, на които присвяткваха различни съобщения, докато автоматиката на платформата управляваше изпомпването на нефт от петролните кладенци по дъното, разположени в околност от трийсет мили и насочваше скъпоценната течност към резервоарите по периферията на платформата, а оттам, през дванайсетинчов тръбопровод, монтиран на дъното на Чукотско море, към приемната станция в покрайнините на селището Уейнрайт, отстоящо на сто двайсет и две мили на изток оттук, където неплодородните земи на Аляска се миеха от морето.

Идеята беше революционна. И освен това плодотворна. Вече три месеца съоръженията на платформата работеха като добре смазана машина. Е, с множество малки проблеми, но в рамките на очакваното. Нищо съществено. В момента „Торо“ действаше с минимален екип от сто и двама мъже и четири жени — стотина души по-малко от нормалното — всички те доброволци, отказали се от Коледната си ваканция.

Слик Уилямс, геният на електрониката, чиято основна грижа бе компютърната зала, седеше пред централния операторски пулт, опънал крака на бюрото, отпиваше от кафето и наблюдаваше примигващите светлинки. Той усети влизането на Лансдейл и вдигна поглед:

— Здрасти, шефе. Обикаляме из бедняшките квартали, а?

— Имаш предвид тази играчка за шейсет милиона долара? — засмя се Лансдейл. В тази зала се намираше най-съвременно компютърно оборудване. — Дръж под око стабилизатора. Навън нещата загрубяват.

— Ясно — каза Уилямс. — Предай на Спаркс да ме информира, ако обстановката продължи да се влошава.

— Майната му — въздъхна Лансдейл. — Бях по време на ураган на първата платформа, която бе построена. Проклето дървено съоръжение на петнайсет години. А ти тук в тази зала можеш да се озъбиш и на самия дявол. Досега сме загубили само един човек. Глупакът допусна да го удари в главата кутията, в която им носят обеда, подхваната от вятъра, който ни шибаше с деветдесет мили в час. Счупи му врата. А иначе само се понамокрихме.

Уилямс кимна. Беше чувал тези истории по-рано.

— Ще бъда или в бара за едно питие преди лягане, или в моя апартамент — каза шефа и излезе, прекосявайки коридора към залата на синоптиците. Едната стена беше покрита с радарни екрани, по които неуморимо обикаляха лъчи, покриващи четиристотин мили в радиус. Синоптикът беше младок на двайсет и шест години, слаб, пъпчив, дългокос, с очила, чиито лещи бяха дебели като дъното на бутилка „Джони Уокър“. Но добър. Всъщност, всички на борда бяха добри, защото в противен случай просто нямаше да бъдат тук.

Далече под тях тежките вълни се стоварваха беззвучно върху опорните колони.

— Към нас настъпва една фурия, шефе — обади се младият синоптик, който по причини, известни само на него, си бе избрал прякора Спаркс в стила на едновремешните радисти.

— Как изглеждат нещата?

— Сила на вятъра към деветдесет мили в час, суграшица, сняг и бурно, ама наистина бурно море. Освен това температурата на водата вече е четири под нулата. Ако някой реши да се топне тази вечер, ще разполага с пет минути в тази вода.

— Всеки, който случайно падне във водата тази нощ, ще се озове в Ноум, преди да успеем да му хвърлим въжето — съгласи се Лансдейл.

— От тези бури ме побиват тръпки.

— Е, преживявали сме и по-тежки, момчето ми. Защо не си тръгнеш? Имаш време, за да хванеш филма. С Клинт Истууд, онзи с маймуната. — Киносалонът работеше денонощно.

— Ще остана тук. Няма прозорци и не се чува какво става навън. Ако ми се приспи, ще легна на койката. А освен това нали Кагни ще ми прави компания — и той посочи към един от екраните над дузината телевизионни монитори редом с тези на радарите. Звукът беше изключен, но образът показваше Джими Кагни, който тичаше през някаква петролна рафинерия, стреляйки по всеки, който му попадаше пред очите.

— Той беше истински мъж — обади се Лансдейл. — В сравнение с него днешните мъжкари изглеждат като сбирщина леки жени.

Кагни се беше покатерил отгоре на един от сферичните резервоари, а агентите на ФБР се опитваха да го свалят от там.

— Гледай сега — обади се момчето, — според мен това е най-страхотния финал, който някога са снимали.