Уильям Дил - Хамелеон

Колата отскочи от стената и в следващия миг експлодира резервоарът за гориво. „Милена“ катапултира през пистата върху другата стена и в този момент Марца чу нещо да експлодира отзад, след това усети някаква изпепеляваща вълна, последвана от пламъци да нахлува зад гърба му, обгръщайки ги двамата с Ди Фиере. Въздушните възглавници се спукаха.

Възрастният човек изпищя, усещайки нахлуващия през носа и устата му пламък да изгаря дробовете му. И после издъхна.

На Марца се стори, че върху него се спуска вечността, макар от началото да бяха изминали не повече от една-две секунди. Докато колата се въртеше по пистата, той видя своя стар враг, хилещото се отвратително привидение, което бе виждал и прогонвал преди, седнало, обгърнато в пламъци на стената директно пред него, да му прави подканващ жест, след това да го поема и в същия миг колата се заби челно в стената. Смъртта разтвори ръце и пилотът се втурна в обятията й.

Фалмаут не се отпусна, докато влакът не напусна гарата на Верона и не пое пътя си на север към Алпите.

Сърцето му се блъскаше в гърдите и ризата му беше плувнала в пот, когато той намери своето купе и седна на мястото си. Облегна се, затвори очи и започна да тананика някаква мелодия, изключвайки съзнанието си от всичко. Провери списъка в главата си и се убеди, че нещата се развиват по плана.

Беше сигурен, че никой не го е видял да напуска къщата. Пътуването до Верона беше протекло без изненади, той дори не видя нито един полицай. Паркира колата и остави куфарчето в касета на гарата, откъдето се надяваше, че някой вече го е взел. Погледна часовника си.

По дяволите, някой във Верона трябваше да заличи следите.

Усети влака да се раздрусва под него. Още докато напускаше района на гарата, той влезе в банята, свали перуката, среса червената си коса и обръсна мустаците. След това изгори перуката, шофьорската книжка и паспорта, издадени на името на Хари Спетро и пусна вода в тоалетната чиния върху пепелта. Когато кондукторът почука на вратата, той отново се бе превърнал в Ентъни Фалмаут.

Кондукторът, нисичък човек с корем, над шейсетте и с воднисти очи, пое документите му.

— Вие сте inglese — осведоми се той с нисък, треперещ глас.

— Si — отговори Фалмаут.

— Чухте ли трагичната новина?

Фалмаут не искаше да я чува. Някак безчувствено той поклати глава.

— Загина Марца. Нашият велик шампион. Най-големият спортист на Италия от времето на Новалари насам. Numero Uno e morto.

Фалмаут усети по гърба му да полазват студени тръпки.

— Много съжалявам — обади се той. След малко попита: — Как е загинал?

Кондукторът перфорира билета му на няколко места и после гордо заяви:

— В кола, разбира се — след което излезе.

Когато си замина, Фалмаут усети реакцията на напрежението. Почувства се изпразнен, вътрешно опустошен и изпълнен с тъга. В ъгълчетата на клепачите му започнаха да парят горещи сълзи.

Дяволите да го вземат, каза си той, започвам да остарявам за този вид мръсотия.

Хари Лансдейл поспря посред рутинната си обиколка, облегна се на стената на извисяващата се метална конструкция на „Хенри Торо“ и се загледа мрачно през илюминатора на палубата на най-голямата нефтена платформа на света. Беше виждал бури и преди, но тази… тази, щеше да бъде нещо убийствено.

Наближаваше полунощ, температурата на морската вода бе около минус 3, минус 4°С и продължаваше да пада. Брулещият арктически вятър, нахлуващ откъм морето Бофор през голите равнини северно от Брукс Рейндж, беше задухал още предишната нощ. Температурата падаше постоянно, а морето продължаваше да изстива, докато слънцето хвърляше сивия си всеобхватен полумрак над замръзналата пустош на Северна Аляска. Вятърът самотно виеше над изсечените дървета, а белите лисици, сновящи в търсене на леминги, оплакваха участта си пред вечния здрач. Започваха да се появяват късове лед, носещи се от Арктическия океан в Чукотско море, където забулените в мъгла зайчета на вълните ги подхвърляха като перушинки.

Зимната буря, вилнееща над откритото море, атакуваше нефтената платформа на сто двайсет и две мили от брега, а вятърът свиреше между стоманените въжета, опитвайки се да ги захапе.

Лансдейл не се безпокоеше за платформата. Тя бе проектирана да издържи на всичко, което арктическите бури можеха да запратят по нея. Погледната от въздуха, „Хенри Торо“ приличаше на гигантски бръмбар, забил четирите си огромни стоманени крака дълбоко в беснеещото море. Платформата беше чудовищно голяма — два пъти по-голяма от футболно игрище, с палуба, издигаща се на шейсет фута над повърхността и надстройка поне още пет етажа над нея. Паякообразните й крака се спускаха на двеста фута под морското ниво и бяха закотвени на дъното — още двеста фута по-надолу — със стоманени кабели.