Уильям Дил - Хамелеон

Лансдейл опря длан на стената. Никакви вибрации. Дори шестфутовите вълни и бруталните ветрове не можеха да разтърсят неговото творение.

„Торо“ наистина бе короната в неговата кариера: най-голямата полупотопяема платформа, която човек някога бе правил — с огромни бетонни блокове, в които се намираха апартаментите за двестачленния й екипаж; с три различни ресторанта, в които се предлагаше храна от трима различни готвачи; с два салона, в които се прожектираха само филмови премиери; със сателитна антена, която улавяше в чинията си деветдесет канала от целия свят и ги препращаше по 21-инчовите телевизионни приемници във всеки апартамент.

Направено бе всичко необходимо, за да бъдат безкрайните дни по-поносими за екипажа, защото платформата се намираше отвъд северозападното крайбрежие на Аляска, на сто и четирийсет мили от нос Хоуп, на самата периферия на полярната шапка и най-вероятно бе най-самотният форпост на човечеството на света. Но бе кацнала над едно от най-богатите петролни находища.

Лансдейл бе не само главен инженер и менажер на този проект, той бе неговият създател. Цели осемнайсет години той бе мечтал за тази Шангри-Ла 3 3 Митична страна, символ на земен рай, усамотено, идилично убежище (спомената е за първи път в романа на Джеймс Хилтън „Загубени хоризонти“). — Бел.пр. , построена по поръчка на края на света. Проектирането му отне четири години — години на борба в заседателните зали, на търсене на съмишленици по барове и ресторанти, на убеждаване на консорциума на четири нефтени компании, че рискът си заслужава.

Убеди ги в крайна сметка не проектът, а човекът, който стоеше зад него. Хари Лансдейл познаваше нефта, знаеше къде да го намери и как да се добере до него. Той беше суров като самата Арктика и непоклатим като платформата, която бе построил — беше човек, посветил живота си на издирването на черното злато, запечатано под земята. Беше работил на много платформи навсякъде по света и за да го докаже, разполагаше със списък, гордо татуиран на дясната му ръка, така както един стар ветеран от войната отбелязва на ръкава на куртката си славните сражения, в които е участвал — от „Суийт Дип“ и платформата край бреговете на Луизиана, до „Каламити Рън“ в Северно море и петролните полета в безкрайната пустиня на Саудитска Арабия, наречени „Пясъчния Хилтън“.

О, той беше платил за всичко това, естествено. Макар и само четирийсетгодишен, лицето му бе набраздено със следите на тежка работа, дланите му бяха грапави от мазоли, гъстата му разбъркана коса бе посивяла. Но за Лансдейл всяка следа, оставена от живота по него, всеки мазол, всеки сив кичур, си заслужаваше. Той се усмихна, повдигна чашата кафе до устните си, потупа леко илюминатора и изръмжа с глас, станал дрезгав от цигари, уиски и недоспиване: „Честита Нова Година, щорм“.

Дори на петнайсет фатома 4 4 Английска мярка за дължина, равна на 6 фута (1.83 м). — Бел.пр. дълбочина морето беше бурно. Огромни водни маси се преместваха под търкалящите се по повърхността шестфутови вълни. Едва доловимата светлина, която бе съумяла да пробие дотук, осветяваше нещо, което приличаше на стадо от четири тюлена, пробиващи си път сред мрачните води. Това бяха четирима мъже, облечени с термоизолационни костюми, свързани помежду си като алпинисти с найлоново въже, които си пробиваха път в опасното море с подводен скутер. Към него, също с найлонови въжета, беше прикрепен сандък с големината на детски ковчег.

Водачът на малката група вдигна китка до леководолазната маска върху лицето си. Беше едноок. На мястото, където трябваше да бъде другото му око, имаше грозно зейнала дупка. Той направи справка с компаса и дълбокомера и леко промени курса, който следваха. Тънкият лъч на фенерчето му постоянно обхождаше тъмнината около тях. В този миг един от хората му видя целта и очите зад стъклото на маската му се разшириха: огромна стоманена колона, дебела шестнайсет фута и неподвижна като планина, се противопоставяше на океана. Около нея водата се разбиваше на пяна, отдръпваше се и пак атакуваше.

Водачът ориентира скутера на безопасно разстояние от колоната, съобразявайки се с подводното течение, защото и само една вълна бе достатъчна да ги запрати върху нея и да ги унищожи. Спътниците му останаха настрана, докато той приготви харпуна и изстреля стрела, която се стрелна през водата покрай колоната, загуби скорост и се понесе в обратна посока от разбиващите се вълни, така че въжето се усука около нея. Водачът направи със скутера три-четири обиколки около колоната, докато се убеди, че въжето образува здрава връзка, след което насочи скутера по течението, като се стараеше да държи въжето натегнато.