Уильям Дил - Хамелеон

Водачът гневно блесна с единственото си око, придърпа отпуснатото тяло за спасителното въже и надникна през стъклото на маската. Очите на ранения бяха полуотворени, но в тях се виждаше само бялото. От носа му течеше кръв и запълваше маската. Той поклати глава към останалите членове на групата, освободи въжето от карабинката и пусна тялото. Течението поде умиращия мъж и го изтегли до края на спасителното въже.

Водачът се оттласна с плавниците в посока на колоната и после остави течението да го приближи до нея. Към него се присъедини още един от групата. Двамата започнаха да се спускат надолу покрай нея, докато не стигнаха до заварена сглобка. Борейки се с морето, те привързаха сандъка, а поелият управлението на скутера се мъчеше да удържи машината срещу течението. Когато операцията завърши, водачът дръпна някаква ръчка отстрани и капакът се отвори. Той насочи светлината на фенерчето си вътре. Беше часовников механизъм. Нагласи го на четири часа, след което двамата с помощника му заплуваха нагоре към стоманеното въже. Тялото на третия леководолаз висеше под тях и се блъскаше в колоната. От регулаторната клапа вече не излизаха мехурчета.

Когато се добраха до скутера, водачът преряза връзката с колоната със секач и въжето се изскубна на свобода. Тримата останаха сгушени един до друг, а трупът се люшкаше в края на спасителното въже, докато водачът направи справка с компаса и насочи лъча в тъмнината, отдалечавайки се със скутера от смъртоносната колона.

След малко те се загубиха в черните води на морето, теглейки зловещия си товар.

Цяла стена от екрани на монитори в стаята на Лансдейл му даваше възможност да наблюдава по вътрешната тв мрежа какво става в контролните зали, както и навън. Суграшица вееше през въжетата на „Торо“ и почти по цялата палуба.

Скоростта на вятъра е към сто и десет, може би и двайсет възела, помисли си той. Ураганен вятър, който при това се засилва.

На вратата леко се почука.

— Отворено е — обади се Лансдейл.

Влезе Мардж, затвори вратата зад гърба си, за няколко секунди го изгледа усмихнато, след което щракна ключалката на вратата, без да сваля поглед от него.

— Абсолютно безсрамна си — каза той.

— Няма такова нещо на тази баржа — възрази тя.

— Баржа! Боже, какво светотатство! — изсмя се той. — Ти идваш при мен само защото съм капитанът на отбора.

— Ами! Само исках да видя дали бачкаторите правят любов, без да си свалят чорапите.

— Зависи колко е студено.

— Около двайсет под нулата е и продължава да пада.

— В такъв случай, може би няма да ги сваля.

— Така си мислиш.

Тя прекоси дневната и поспря за миг пред лавицата с книги. Шели, Колридж, Шекспир, „Дзен и дзен класика“ на Франк, френски и испански речници, „Алена жътва“ и „Кървави пари“ на Хамет. После погледна през илюминатора към сивото, безжизнено, безкрайно море и вълните, шибани от суграшицата и вятъра.

— Страшничко е — въздъхна тя. След това обърна гръб на прозореца. — Боже, с какво удоволствие ще се върна в цивилизацията, където през деня е светло, а през нощта тъмно.

Той приготви ром с кока-кола и взе чашата, за да й я занесе в другия край на стаята.

— Защо, по дяволите, реши да останеш тук през празниците? — попита той. — Сигурен съм, че не е било заради премията.

— Че защо? Шейсет и два и петдесет в добавка към сто двайсет и петте. Прави почти две хиляди долара за две седмици. Освен това единият ми син е някъде из Върмонт с отбора по ски на колежа, а другият гостува на приятелката си в Охайо. За какво да се прибирам?

— Това ли е?

— Е… ти също си тук.

— Мислех, че си забравила.

— Трудно бих могла.

— Разведена ли си? — зададе той нов въпрос. Никога преди не бяха разговаряли на лични теми.

— Вдовица. Омъжих се на двайсет и две и овдовях на трийсет и седем.

— Какво се случи?

— Той се скапа от работа. На четирийсет и две години. Един ден тръгна за офиса и после го видях в погребалното бюро, където някакъв тип се опита да ми продаде ковчег за пет хиляди долара, докато си бършеше ръцете над тялото му.

— Признавам, че е малко неприятно.

— Малко неприятно? Може би. Съвсем малко. Само дето промени живота ми из основи.

— Обичаше ли го?

— О, аз… разбира се. Разбира се, че го обичах. Беше свестен човек.

— Господи, каква епитафия. „Тук лежи Джо, който беше свестен човек“.

— Казваше се Алек.

— Епитафията не става по-добра от това.

— Добре тогава, не беше човек, който може да накара сърцето ти да трепне. Обаче създаваше… уют. Алек можеше да създаде страхотен уют около себе си.