Уильям Дил - Хамелеон

Хукър в никакъв случай не беше пленник на миналото си. Той можеше седмици наред настървено да се занимава с бизнес. Но идваха дни, когато той се събуждаше и казваше на Гарви: „Полковник, днес ще работя върху мемоарите си“. След това се скриваше в кабинета си, а Гарви отлагаше вече уговорени срещи, извиняваше се, променяше плана за деня. Два или три пъти в такива дни Гарви се появяваше, когато чуеше стареца да вика.

Такъв беше и днешният ден, макар Гарви да му беше напомнил за посещението на О’Хара, уговорено за късния следобед. Той попита дали да го отложи.

— Не. Това не би било благоразумно — отговори Хукър, намигайки. Беше в добро настроение.

Хукър се беше затворил в кабинета си от два часа, когато Гарви го чу да извиква най-често повтаряната фраза: „Боби, къде си, Боби?“.

Гарви влезе в просторния кабинет.

— Извикахте ли ме, генерале?

— Отново Боби. При Бастин.

Гарви си спомняше въпросния ден много добре. И също така добре си спомняше момчето.

Бастин. 9 март 1942 година. На този ден Гарви започна тригодишното си военнопленничество в известната казарма Сучи. На Хукър съдбата бе отредила да избяга при славата и в крайна сметка да се върне в Бастин, и да го освободи. А Боби така и изчезна завинаги.

— Всичко е наред, старче — каза Хукър възбудено, — спомням си много добре, благодаря ти…

Онази сутрин той стоеше на верандата пред блестящия офицерски клуб, изправен като истукан, с шлем и слънчеви очила, покриващи по-голямата част от ястребовото му лице. Беше избръснат и облечен в чиста и изгладена бойна униформа, очаквайки да се случи неотвратимото в онзи — той знаеше това — най-унизителен ден в живота му.

Беше се заслушал в глухия тътен на японските оръдия, последван от въздишките на приближаващите се 105-милиметрови снаряди, миг преди да избухнат в земята.

Японците се намираха на двайсет мили и бързо скъсяваха дистанцията. Американците бягаха в безпорядък. Дни наред остатъците от войските, подчинени на Хукър, отбраняваха тесния полуостров Бастин, заплащайки с десетки убити всяка отстъпена миля. Предната нощ японците бяха предприели страхотна атака. И ето че сега бяха обсадени и след час-два последните запаси храна, амуниции и морфин щяха да привършат. Наистина бе въпрос на някой друг час.

Около себе си генералът виждаше единствено страх, паника и гняв. Не може да се спечели война с дръжката на метла, което беше горе-долу онова, което им бе останало. Но въпреки това хората му продължаваха да отбраняват тази обсадена педя земя цели три месеца при отчайващо съотношение на силите. В момента японските снаряди падаха върху базата. Намиращият се в непосредствена близост склад на тиловата служба избухна в облак черна прах и посипа всичко наоколо с натрошено дърво и парчета от инструменти. Нещо вътре — сенокосачка, варел с бензин, или каквото и да беше — експлодира и онова, което беше останало от навеса, пламна в светлооранжев огън.

Хукър не обръщаше внимание на хаоса около себе си, не чуваше писъка на падащите снаряди, не се стресна от неочакваната експлозия, пожара и падащите дървета, а стоеше и препрочиташе радиограмата, която беше прекъснала кафето му:

Посрещнете днес точно в 7:00 часа две моторници на военноморските сили под командването на капитан Алвин Лиймън. Бъдете готов да предадете командването на полковник Джеси У. Гарви и напуснете района незабавно. Всяка лодка ще предостави място на шест офицери. Вземете с вас онези хора, които ще ви подкрепят в марша ви към победата.

Успех.

Франклин Делано Рузвелт

Главнокомандуващ

Радиограмата беше дешифрирана и потвърдена и сега той я препрочиташе със смесени чувства. Беше унизен от поражението. Но знаеше, че неговото евакуиране означава, че е определен да отмъсти по най-ужасен начин на японците. Разполагаше с един час, за да определи десетте най-добри офицери измежду малкото останали и да напусне мястото, което се бе превърнало в негов дом в продължение на толкова много години. Момчето, разбира се, щеше да тръгне с него. Провери колко е часът. Шест и десет. Момчето се намираше в безопасност в бомбоубежището с онези измежду цивилните, които поради възраст, пол или здравословно състояние, не можеха да се сражават.

Щабът беше прехвърлен в бетонно укритие в близост до залива и там Хукър намери Гарви — със сълзящи от безсъние очи, изнемогващо тяло, небръснат, с разкъсани дрехи, наведен над картата на полуостров Бастин, диктувайки заповедите си в полевия радиотелефон. Телефонните им линии бяха унищожени още преди седмици.