Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Конвентът е трябвало да вземе ясно решение — съгласи се Кейти. — Делегатите са си давали сметка, че това ще бъде единственият им шанс. Не са можели да отлагат неопределено време и са го знаели. Чуйте това.

Господин Шърман предпочита вариант, при който на всеки щат се разрешава да напусне съюза по собствено желание. След като току-що е отхвърлил хомота на една насилствена тирания с цената на много пролята кръв, той не храни никакво желание да поставя началото на нова тиранична власт, от която няма спасение. Той се съмнява, че който и да е от щатите ще ратифицира този документ, ако не се разреши излизането от съюза.

Полковник Мейсън се съгласи с него и отбеляза, че тъй като щатите се намират в различно положение, би трябвало да се определи такова правило, което да ги направи възможно най-равнопоставени. Малките щати ще бъдат по-склонни да ратифицират Конституцията, ако им се позволи да излязат от съюза като мярка против евентуално потисничество от страна на по-големите. Тази възможност, дадена на отделните щати, ще действа и като мярка против националното правителство, която ще ограничава евентуалната му тирания, защото всеки щат ще има възможност да се оттегли, ако разногласията между този щат и националното правителство станат толкова важни и неразрешими, че да предизвикат раздяла между тях. В противен случай мнозинството щати щяха да бъдат в състояние да налагат каквото пожелаят върху малцинството.

Полковник Хамилтън настоя, че на масовите възгледи не бива да се отдава нито твърде много, нито твърде малко внимание. Мерките за ограничаване на влиянието на други клонове на властта ще се обезсмислят, ако съюзът между щатите се смята за вечен. Той отбеляза, че нито една империя не е устояла на времето. Нито египтяните, нито римляните, нито турците, нито персийците. Всички те са се провалили и това се дължи на прекомерна амбиция, разрастване, властолюбие, неравенство и разделение. Той изрази убеждението си, че щатите делегират на новото национално правителство единствено някои права, а не собствения си суверенитет. Всяко друго положение би представлявало зло, срещу което ще възразят всички щати.

— Те обсъждат възможността за излизане на щатите от съюза — обясни Кейти. — За това никога не се говори в контекста на конституционния конвент. Според всички източници, които съм чела, този въпрос изобщо не е поставян на открито обсъждане.

— Така е, но само защото Мадисън го е извадил от бележките си — отговори президентът. — И после е редактирал останалата част. Все пак е разполагал с петдесет и три години, за да ги поправя и да ги накара да звучат така, както желае. Ние нямаме никаква представа какво се е случило в действителност. Знаем само онова, което Мадисън е искал да знаем. И сега научаваме, че е скрил тази част.

— Значи отделянето може да се окаже законно? — попита Кейти.

— Ти ми кажи — отговори Даниълс.

— Записките, които четем, са от петнайсети септември хиляда седемстотин осемдесет и седма година. Конвентът вече е свършил. Финалното заседание било на седемнайсети септември, когато подписали Конституцията. Направили го в самия край — вероятно за да уталожат останалите страхове на някои делегати, че техните щати може да не ратифицират така предложената Конституция. За тези делегати щатите са били особено важни. Може би най-важните, повече от народа. Така са разсъждавали тогава. Този начин на мислене е бил променен едва през хиляда осемстотин шейсет и първа година от Линкълн.

— Виждам, че си чела обръщението на Линкълн при първото полагане на клетвата му — отбеляза Даниълс.

— Естествено. За Линкълн щатите никога не са суверенни. Според него те са създадени от Континенталния Конгрес, а не от народа. И са безсмислени. Линкълн вярва, че след като веднъж е сключен конституционен договор между отделните щати, той не може да бъде отменен.

— А дали е прав?

— Ако питаме Джеферсън и Мадисън, не.

Стефани се усмихна. Младата дама със сигурност познаваше историята.

— Според тяхната теория щатите съществували много преди хиляда седемстотин осемдесет и седма година и Континенталният Конгрес няма нищо общо с тях. И, между другото, те са съвсем прави. Конституцията очевидно е договор между суверенни щати. Всеки от тях с акта на ратифицирането й делегира определени права на федералното правителство, което да ги прилага от името на щатите. Останалите права се запазват за народа и за щатите. Деветата и Десетата поправка са съвсем ясни по този въпрос. От тази гледна точка отделянето е не просто законно, а свещено право.