Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Добре ли е?

— Нищо му няма.

— А нещо ново за твоя изчезнал агент?

— Все още го няма. Мъжете, които са преследвали Котън, са били данити, от хората на Саласар.

Данити? Касиопея си спомняше, че беше чела за тях като тийнейджърка, но те вече не съществуваха — бяха изчезнали още през XIX в.

— Не видях нищо подобно — каза тя.

После продължи с доклада си за случилото се между нея и Хосепе.

— Той изпитва силни чувства към мен. Не ми е приятно, че го лъжа така. Не би трябвало да съм тук.

— Ще трябва да стискаш зъби още малко. Нещата ескалираха от нашата страна и днес ще науча повече. Отиди в Залцбург заедно с него и виж какво още ще можеш да разбереш. След това си свободна. Той дори няма да разбере какво е станало.

— Но аз ще знам какво е станало. Освен това излъгах и Котън. Той няма да се зарадва, когато разбере с какво съм се занимавала.

— Занимаваш се с американска разузнавателна операция. Това е всичко. Старейшина Роуан, за когото ти е споменал Саласар, е сенатор Тадеъс Роуан от щата Юта.

Касиопея й разказа за картата в кабинета на Хосепе.

— Щатът Юта беше оцветен в жълто, а други пет щата — в розово.

— Кои щати? — попита Стефани.

Касиопея й каза.

— Точно в този момент сенатор Роуан ме е взел на мушка — обясни Стефани. — Нали си спомняш за великата мисия, за която ти спомена Саласар? Трябва да разберем повече за нея. Важно е, Касиопея. А ти си най-добрата ни възможност да научим истината.

— Трябва да се обадя на Котън.

— Хайде да не го правим. Останах с впечатление, че той е добре. Снощи много ми помогна, а сега се е върнал на работа в книжарницата си.

Но Касиопея не беше добре. Чувстваше се сама, тревожеше се за толкова много неща. Цяла сутрин беше мислила за Котън. Технически погледнато, тя не му беше изневерила с Хосепе. Не беше изневяра, а по-скоро измама. Интересно колко различни бяха двамата. Котън беше дискретен, сдържан и пестелив на емоции, докато Хосепе беше екстровертен, топъл и любвеобилен. Дълбоките му религиозни убеждения бяха както предимство, така и проклятие. И двамата бяха впечатляващи на външен вид, истински мъжкари, самоуверени и сигурни в себе си. И двамата си имаха недостатъци. Касиопея не беше съвсем сигурна как се беше стигнало до тези сравнения, но от снощи насам не можеше да спре да ги прави.

— Дръж се още малко — помоли Стефани.

— Цялата работа започва да не ми харесва.

— Разбирам те, но залогът е твърде голям. И, Касиопея, независимо какво ти се иска да вярваш, Саласар не е невинен.

Стефани прекъсна връзката.

Никак не й се искаше да лъже Касиопея, но нямаше друг начин. Котън изобщо не беше добре. Това беше станало съвсем ясно от предишното обаждане. Люк също беше потвърдил, че Котън е разтревожен. А нейният агент беше мъртъв. Беше запазила и тази информация само за себе си.

Ако беше казала на Касиопея истината и за двете, не можеше да предвиди как ще реагира тя. Може би щеше да поиска обяснение от Саласар. Или да си тръгне. Така че беше по-добре засега да си замълчи.

Стефани се изправи в леглото си и погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без десет сутринта. Полетът за Вашингтон беше след четири часа. Едуин Дейвис й беше казал, че ще я чака на международното летище „Роналд Рейгън“. Стефани нямаше търпение да научи повече. Оскъдната информация, с която разполагаше, беше доста притеснителна. Стефани беше работила за правителството в продължение на трийсет години, като беше започнала в Държавния департамент по времето на Рейгън и след това се беше прехвърлила в Министерството на правосъдието. Беше виждала множество кризи и беше развила нещо като шесто чувство. И ако това чувство не я лъжеше сега, Малоун вече беше на път към Залцбург. По телефона не й беше казал нищо, но тя го познаваше. Особено след като му беше казала, че Касиопея е останала сама. Просто нямаше начин той да я остави без подкрепление. Нищо на света не беше в състояние да го спре.

Сънят беше избягал. Стефани беше съвсем будна, и то не само заради двата телефонни разговора, които беше провела. Тревогата я гризеше отвътре. Какво не знаеше все още?

Калундборг

Саласар приключи с приготовленията за пътуването до Залцбург. Най-новата му играчка, частният реактивен лиърджет 75, вече го чакаше. Навън беше колата, готова да го откара до града, за да вземе Касиопея, а след това до летището. Беше се обадил, за да промени резервацията, и от хотел „Голденер Хирш“ го бяха уверили, че ще ги очакват два апартамента вместо един. Полетът щеше да продължи по-малко от два часа и той нямаше търпение да пристигне в Австрийските Алпи. Времето би трябвало да е чудесно. Саласар обичаше Залцбург. Беше един от любимите му градове, а сега пътуването щеше да бъде още по-приятно, защото Касиопея щеше да го придружи.