Стив Берри - Легендата за Линкълн

Стефани отново прегледа решението точно както бяха направили заедно с Едуин преди два часа. Той вече си беше тръгнал, защото трябваше да се върне във Вашингтон навреме за някакъв вечерен ангажимент. Уговориха се да се срещнат отново на следващия ден.

Съответният откъс беше някъде в средата на документа.

Съюзът между щатите никога не е бил чисто изкуствено и произволно отношение. Началото му е поставено в колониите и той се основава на общ произход, взаимна симпатия, родствени принципи, сходни интереси и географска близост. Съюзът е потвърден и подсилен от потребностите на войната и се е сдобил с окончателната си форма, характер и ратификация в Договора за Конфедерацията от 1777 г. В него съюзът тържествено е обявен за вечен. И когато се оказало, че този договор не е достатъчен за нуждите на страната, е била съставена Конституцията — „за да образуваме по-съвършен съюз“. Трудно е да си представим как идеята за неразрушимо единство може да се изрази по-ясно, отколкото с тези думи. Ако един вечен съюз, който е още по-съвършен, не е неразрушим, какъв е тогава?

Следователно, когато Тексас става част от Съединените щати, той влиза в неразрушимо отношение. От този момент към щата Тексас са приложими всички задължения на вечния съюз и всички гаранции на републиканското управление на Съединените щати. Актът, който въплъщава приемането на Тексас в съюза, е нещо повече от спогодба; той представлява приемането на нов член в политическото тяло. И този акт е окончателен. Съюзът между Тексас и останалите щати е също толкова цялостен, вечен и неразрушим, колкото съюзът между щатите основатели. Няма място нито за преразглеждане, нито за отмяна на този акт освен посредством революция или по взаимно съгласие на всички щати.

Наредбата за отцепване, приета по предложение и ратифицирана от мнозинството от жителите на щата Тексас, както и всички последващи действия на законодателната власт на щата, целящи да приложат тази наредба, следователно са абсолютно нищожни. Те изобщо не съществуват в правния мир. Задълженията на щата като член на Съединените щати, както и на всеки гражданин на този щат като гражданин на Съединените щати, си остават цялостни и ненарушими. От това със сигурност следва, че въпросният щат не е престанал да бъде част от Съединените щати, нито гражданите му са престанали да бъдат граждани на Съединените щати. Ако беше другояче, този щат трябваше да е станал чужда държава, а жителите му — чужди граждани. Войната трябваше да е престанала да бъде война за потушаване на бунт и трябваше да е станала завоевателна и поробителска война.

Тоест именно начинът, по който Югът разглеждаше военния конфликт. Не като война между щатите. Нито като гражданска война. А като война на агресорите от Севера.

Завоевателна и поробителска. Абсолютно.

Точно така се бяха чувствали жителите на Юга тогава, а много от тях се чувстваха така и до днес. Ако човек отидеше на югоизток от Атланта, в централната част на щата Джорджия, както тя беше правила много пъти, и споменеше името на генерал Уилям Текумзе Шърман на неподходящо място в неподходяща компания, хората наоколо щяха демонстративно да се изплюят на земята.

Стефани никога не беше мислила сериозно за миналото. След Линкълн този въпрос се беше смятал за решен. В интерес на истината от време на време в пресата се раздуваха истории за някой град, община или фракция, които искаха да напуснат Съединените щати. Кий Уест беше прочут със своята „Република Раковина“ — микронацията, която беше обявила независимостта си от САЩ през 1982 г. и продължаваше да забавлява туристите с хумористичните си държавни символи. Но никога не се беше случвало нещо наистина важно.

После беше изслушала разказа на Едуин. А той не беше някакъв ексцентрик, решил да не си плаща данъците, да не спазва някой определен закон, който не му харесва, или просто да се прави на интересен. Едуин беше началникът на канцеларията на Белия дом. И в гласа му се долавяше истински страх.

— Това може да се превърне в реален проблем — каза Дейвис. — Надявахме се, че времето се е погрижило за всичко. Но получихме информация, според която не е така.

— Какво може да е толкова страшно?

— Стефани, ние гледаме новини по двайсет и четири часа в денонощието, слушаме коментарни предавания по радиото и четем уводни статии. До нас непрекъснато достига информация. Всеки има мнение по всеки един въпрос. Блогъри, журналисти. Съобщенията в Туитър и статусите във Фейсбук вече се възприемат като авторитетни източници. Никой не внимава за нищо. Оставаме си на повърхността и това се смята за достатъчно.