Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Не сме сигурни, че идват насам — каза Малоун. — Последното, което ни трябва, е да се оплетем в разправии с местните. Ще излезем отпред и ще се надяваме, че тези двамата няма да искат да привличат излишно внимание.

— Имаш ли план за след това?

— Всеки добър агент трябва да има такъв.

Беше се заял с Люк за прибързаното му решение да излезе от задния изход, но остана впечатлен от хладнокръвието на младежа в тази напрегната ситуация. И беше обърнал внимание на думата, с която Кърк беше нарекъл двамата мъже навън.

Данити.

Ако тези хора изобщо бяха съществували — а по въпроса имаше сериозен исторически дебат — то се беше случило преди двеста години. Като ответна реакция на едно друго време и място. Разбираем начин за противопоставяне на насилието, с което мормоните редовно се бяха сблъсквали тогава. Но какво ставаше тук, в момента?

Той грабна ключовете си от плота и отвори входната врата на книжарницата. Сирените се чуваха все по-ясно. Малоун пристъпи навън и изчака Люк и Кърк да излязат, преди отново да затвори и заключи вратата.

Двамата мъже не откъсваха поглед от тях.

Малоун зави надясно към „Кафе Норден“, което беше в източния край на пълния с хора площад. Разстоянието до там беше около петдесет метра. Между тях и кафенето беше осветеният фонтан с щъркелите. По края му бяха насядали хора. Малоун забеляза с периферното си зрение, че двамата мъже ги последваха. Той нарочно забави крачка, за да им даде възможност да ги настигнат. Пулсът му се ускори, а сетивата му заработиха по-ясно. Искаше евентуалният сблъсък да се случи тук, пред очите на всички.

Двамата мъже смениха посоката и се озоваха пред тях, като им препречиха пътя. Студената тежест на пистолета под якето му даваше само частично успокоение. От другата страна на площада, откъм канала, където беше закотвил моторницата под наем и където свършваше улицата, спряха четири коли на градската полиция. Към тях забързано се отправиха двама полицаи. Други двама поеха към моторницата.

— Това не е добре, старче — промърмори Люк.

Униформените полицаи поеха към книжарницата.

Първо погледнаха през витрината и опитаха да отворят заключената врата. После един от тях разби стъклото и те влязоха вътре с пистолети в ръце.

— Ти уби моите хора.

Малоун се обърна към двамата мъже.

— Ох, ужасно съжалявам. Какво да направя, за да се извиня?

— Според теб това е някаква шега, така ли?

— Не знам какво е, но вашите хора влязоха в бой. И аз просто направих така, че си получиха заслуженото.

— Искаме него — каза мъжът и посочи Кърк.

— На този свят не можеш да получиш всичко, което искаш.

— Ние ще го получим — по един или друг начин.

Малоун ги разблъска и тримата продължиха към кафенето.

Беше предположил правилно. Двамата мъже не желаеха да привличат внимание към себе си. Почти всички минувачи около него вече гледаха към полицаите и това, което се случваше в книжарницата му. За негов късмет, сградата имаше четири етажа за претърсване.

На паважа пред витрините на „Кафе Норден“ бяха извадени маси, до една заети от посетители за късна вечеря. Самият Малоун обикновено беше сред тях — беше развил този навик, след като се беше преместил да живее в Дания от Джорджия. Не и тази вечер.

— Как мислиш, още колко от тях се крият наоколо? — попита го Люк.

— Трудно е да се каже. Но можеш да се хванеш на бас, че има още.

— Не бъди глупав, Бари — подвикна след тях един от мъжете.

Кърк спря и се обърна.

— Ако проявиш уважение, ще получиш същото — каза по-младият от двамата. — Имаш думата му. В противен случай ще има изкупление.

Лицето на Кърк се изкриви от страх.

Малоун пристъпи напред.

— Предайте на Саласар, че съвсем скоро ще се срещнем.

— Той няма търпение това да се случи — отговори мъжът и добави: — Както и аз.

Двамата полицаи излязоха от книжарницата му. Претърсването не им беше отнело много време. Малоун посочи към един от младите мъже и извика на датски:

— Аз ви се обадих. Това е Малоун. Той е човекът, когото търсите, и има пистолет.

Думите му произведоха незабавен ефект. Полицаите се втурнаха към целта си. Малоун отстъпи към „Кафе Норден“.

— Какво направи? — попита го Люк.

— Малко забавих нашите преследвачи.

Малоун подмина стълбището, което водеше към трапезарията на втория етаж, и продължи на зигзаг между масите към дъното. Ресторантът беше пълен както обикновено. През витрината се виждаха хора, които се разхождаха по площада. Малоун беше редовен клиент и познаваше персонала и собственика. Затова, когато влезе в кухнята, никой не му обърна внимание. Той откри вратата в далечния край и се спусна по дървените стъпала до подземието.