Стив Берри - Легендата за Линкълн

— Откъде знаеш за това споразумение?

— Секретни досиета.

— От хиляда осемстотин шейсет и трета година?

Дейвис замълча и Стефани видя, че е разтревожен. Той беше легендарен със способността си да се контролира, но тя го познаваше по-добре от всички. Беше го виждала в най-уязвимите му моменти — както и той нея. Между тях двамата нямаше място за преструвки.

— Мормоните не вярвали на Линкълн — каза Дейвис. — Нямали основание да вярват на никого във Вашингтон. В продължение на десетилетия ги лъгали и отлагали решението на проблемите им. Правителството било най-заклетият им враг. И ето че най-сетне се озовали в по-благоприятната позиция. Така че се съгласили да сключат споразумението, но на свой ред поискали гаранция.

Стефани беше изумена.

— И какво е можел да им предложи Линкълн като гаранция?

— Не знаем целия отговор на този въпрос. Но знаем достатъчно. По-лошото обаче е друго: сенатор Тадеъс Роуан също знае част от отговора. Той е апостол от Мормонската църква, а с изключение на нас те са единствените днес, които изобщо подозират за всичко това.

— Затова ли искаше да проучим Саласар? Заради връзката му с Роуан?

Дейвис кимна.

— Преди около година разбрахме за някои неща, с които се занимава Роуан. Тогава ни казаха и за връзката му със Саласар. Когато ви помолихме да проверите досието му, осъзнахме, че имаме проблем. А сега проблемът е станал още по-голям.

Стефани се опита да си припомни какво знае за мормоните. Самата тя не беше религиозна, а доколкото познаваше Едуин Дейвис, и той беше като нея.

— Роуан е умен — продължи Дейвис. — Внимателно е планирал всичко и е изчакал най-подходящия момент за действие. Затова се нуждаем от най-добрите хора, с които разполагаме. Онова, което предстои да се случи, може да има катастрофални последствия.

— Всичките ми хора са добри.

— Можем ли да продължим да използваме Малоун?

— Не знам.

— Плати му. Направи всичко, което е необходимо. Но искам и той да бъде в играта.

— Май никога не съм те виждала толкова разтревожен. Толкова ли е страшно?

— Съжалявам, че те заблудих. Още когато те помолих за досието на Саласар, трябваше да ти кажа всичко, което знам. Не го направих, защото се надявах да грешим.

— Какво се промени?

— Оказа се, че не грешим. Току-що се чух с министъра на горите, който е в Юта заедно с Роуан. В националния парк „Зайън“ са открити няколко човешки тела и каруци от деветнайсети век. Това има връзка с мормоните. Роуан е отлетял директно за Солт Лейк Сити и в момента се среща с пророка си. Това, което обсъждат двамата, може да промени завинаги тази страна.

— Един от моите агенти е изчезнал, което е основният ми проблем в този момент.

Дейвис се изправи.

— В такъв случай първо го реши, но утре сутринта ми трябваш във Вашингтон. Трябва да се справим с това възможно най-бързо и внимателно.

Стефани кимна.

Дейвис поклати глава.

— Томас Джеферсън веднъж казал, че от време на време е хубаво да има по някой малък бунт, защото светът на политиката има нужда от бури по същия начин, както и физическият свят — за доброто здраве на управлението. Но Джеферсън не е живял в света, в който живеем ние. Не съм сигурен, че думите му все още са верни.

— За какво говорим изобщо?

Погледът на Дейвис беше леденостуден, когато отвърна:

— За края на Съединените американски щати.

Копенхаген

Малоун проследи как Люк реагира на приближаващите мъже, за да предпази Бари Кърк. Той пристъпи към витрината с ръка на пистолета. Така и не беше отговорил на въпроса на Люк за задния изход.

— Какво става? — попита Кърк.

— Имаме компания.

— Къде? Кой?

— Навън.

Погледът на Кърк се стрелна през витрината към площада. Двамата мъже вече бяха почти до книжарницата.

— Познаваш ли ги? — попита го Люк.

— Данити. От хората на Саласар. Познавам ги. Те ме намериха в Швеция. Откриха ме и тук. От вас няма никаква полза. Заради вас ще ме убият.

— Старче, задният изход. Къде е?

— По пътеката точно срещу теб. Нали си даваш сметка, че тези двамата няма да направят нищо, когато наоколо има толкова хора?

— Добре, разбирам те. Точно затова искат да излезем отзад. Според теб колко ни чакат там?

— Достатъчно, за да не ни стигне общо един пистолет за тримата.

— Да повикаме полицаите — предложи Кърк.

Люк поклати глава.

— От тях има толкова полза, колкото от ненки на шопар. Явно някой вече ги е повикал. Тези сирени се чуват все по-силно.