Стив Берри - Легендата за Линкълн

Ричард Никсън наистина е провел среща с водачите на Мормонската църква през юли 1970 г. (Глава 31). Тя няма прецедент в американската история — с продължителност трийсет минути зад затворени врати. И до днес никой не знае за какво са разговаряли участниците в нея, а вече нито един от тях не е между живите.

Имението в Монпелие, храмът в градината и подземието са истински (Глава 33, 35, 40, 42). Подземието наистина е запечатано и аз не успях да намеря нито една снимка, която да показва вътрешността му. Затова не ми беше трудно да измисля римските цифри, изписани вътре.

Златната мина на Роудс и досега е част от мормонската традиция. Историята й, нейното откриване и използване са достоверно предадени в Глава 61. С тази мина са свързани толкова много легенди, че е трудно да се каже дали в тях има зрънце истина. Картата в Глава 18 е една от безброй версии на „истинската“. Историята за това, как Бригъм Йънг е претопил цялото злато на мормоните и го е изпратил на запад, в Калифорния (Глава 61), за да бъде на сигурно място, е действителна. Онези 22 каруци наистина са изчезнали. В тази книга аз събрах историята на мината на Роудс с историята за изгубеното мормонско злато и предложих хипотезата, че Бригъм Йънг просто е конфискувал това богатство и го е въвел обратно в икономиката на общността (Глава 61), като е използвал мината за прикритие. Това ми се струва логично, но няма начин да се докаже. Златни монети като онази, описана в Глава 61, наистина са били сечени и продължават да се срещат и до днес. Мястото, наречено „Фалта Нада“, е изцяло моя измислица.

Тази книга се занимава с възможността за отцепване — въпрос, по който Конституцията на САЩ мълчи. Никъде не се споменава нищо за условията, при които един щат може да напусне Съединените щати. Общоприетият архив за конституционния конвент е книгата на Джеймс Мадисън „Записки от дебатите на федералния конвент от 1787 г.“. Изказванията, цитирани в Глава 46, са взети от неговите бележки. Текстът в тях отговаря на истината на 90 процента — единствената добавка от мен са коментарите за евентуално напускане на съюза.

Но бележките на Мадисън наистина са съмнителни.

Те са публикувани чак 53 години след провеждането на конвента. Всички участници в него са починали, а Мадисън открито признава, че ги е редактирал (Глава 25). Никога няма да разберем какво се е случило в действителност. Затова не е правилно да се твърди, че идеята за отцепване противоречи на Конституцията или че отците основатели не са обсъждали такава възможност. Въпреки това Върховният съд на САЩ заявява точно това в решението си по делото „Тексас срещу Уайт“ (1869 г.). Цитатите от съдебното решение в Глава 19 са отлични примери за съмнителната стойност на аргументите на Върховния съд. Но какво друго са можели да направят съдиите? Да отхвърлят цялата Гражданска война като безсмислено упражнение? Да заявят, че тези 600 000 души са загинали напразно? Едва ли. Съдиите буквално не са имали друг избор.

Ние обаче разполагаме с лукса да вземем обективно решение.

Американската революция очевидно е била война за отцепване (Глава 9). Целта на колонистите не е била да отхвърлят Британската империя и да заменят тази власт с друга. Не, те просто са искали да излязат от нея. Декларацията за независимост е политическото волеизявление на това отцепване (Глава 26). В такъв случай защо основателите на държавата биха водили дълга и кървава война, с която да отхвърлят игото на един тираничен монарх само за да установят тираничен режим с новото си управление?

Отговорът е ясен. Не биха го направили.

Предшественикът на Конституцията е Договорът за Конфедерацията и вечния съюз, който е бил в действие от 1781 до 1789 г. — когато е отхвърлен изцяло и заменен от Конституцията на Съединените щати.

Какво е станало с този вечен съюз?

Нещо повече — в новата Конституция не се споменава думата „вечен“. Вместо това в нея се казва: „Ние, народът на Съединените щати, за да образуваме по-съвършен съюз…“.

Дали „по-съвършен съюз“ не означава такъв, който не е вечен? Интересен въпрос.

Освен това, както е отбелязано в Глава 26, щатите Вирджиния, Роуд Айланд и Ню Йорк са дали гласовете си за ратифициране на новата Конституция с изричното условие, че си запазват правото да се отделят — и нито един друг щат не е възразил срещу това.

Отцепването си остава гореща тема и всички аргументи, върху които размишлява Тадеъс Роуан в Глава 26, изглеждат логични. Цитатът от петицията, подписана от 125 000 жители на щата Тексас, е съвсем точен. Сто двайсет и пет хиляди реални жители на щата Тексас наистина са се подписали под тази петиция през 2012 г. Всички резултати от социологически проучвания, които се споменават в тази глава, могат да се открият в новинарските емисии. Реалният юридически път към отцепването, как може да се постигне то и какви ще бъдат политическите и икономическите последици от него (описани в Глава 50) са почерпени от научни трудове по този въпрос. Ако някой щат се отдели, наистина ще се стигне до съд, но въпреки прецедента от делото „Тексас срещу Уайт“ съдебното решение този път може да се окаже съвършено различно — особено ако липсва толкова силна и твърдо решена личност като Ейбрахам Линкълн, която да му повлияе.