Стив Берри - Легендата за Линкълн

— В Пророчеството за Белия кон — обади се Сноу — народът от Скалистите планини е наречен „Белият кон“. Казано е, че той ще построи Цион и ще съхрани Конституцията. Народът на Съединените щати е наречен „Бледият кон“. А „Черният кон“ са онези сили на мрака, които застрашават Конституцията. Но има и „Червен кон“, за когото не се казва нищо, освен че ще бъде влиятелна сила, която ще изиграе ключова роля.

Сноу помълча, преди да продължи:

— Вие, Стефани Нел, господин Малоун и младият господин Даниълс сте този Червен кон. Джоузеф Смит е казал, че „обича Конституцията. Тя е създадена по Божие вдъхновение и ще бъде съхранена с общите усилия на Белия кон и на Червения кон, които ще се обединят в нейна защита“. Винаги сме смятали това пророчество за съмнително, създадено много след Гражданската война, по-скоро измислица, отколкото истина. Но всичко се случи точно така, както бе предречено. Така че, който и да е създал това пророчество, той се оказа прав.

— Какво ще правим с онова, което се намира в този камък? — попита тя.

— Нищо — отговори Даниълс. — Ще си остане там.

— А бележките на Мадисън по въпроса?

— Аз ги изгорих.

Стефани беше шокирана от отговора, но разбираше необходимостта да се направи това. Кейти Бишъп беше положила клетва да запази тайната под страх от съдебно преследване. А след като вече нямаше преки доказателства, никой нямаше да повярва на нищо, изречено от нея.

— Всичко е така, както си беше преди — каза Даниълс.

Стефани не беше съвсем сигурна.

Касиопея влезе в малкото гробище, което се намираше в съседство с имението на Саласар. Сред тревата имаше около петдесет гроба. Беше свято място, където погребваха членовете на фамилията Саласар вече повече от сто години. Касиопея беше пристигнала предишния ден и беше организирала кремация за тялото на Хосепе. Вярно, че това не беше според мормонската традиция, но почти нищо, което беше правил Хосепе, не беше отговаряло на нея. Дори ако раят наистина съществуваше и в действителност имаше Господ, Касиопея се съмняваше, че Хосепе беше отишъл при Него. Греховете му бяха твърде тежки.

Макар че Хосепе имаше няколко братя и сестри, тя не се беше свързала с тях. Вместо това беше помолила някои от собствените си хора да ги чакат на летището и да придружат тялото до един местен крематориум, където се бяха съгласили да изпълнят нейната молба за бърза кремация. Касиопея беше решила, че ще е твърде сложно да обясни на братята и сестрите му как един от членовете на собственото им семейство е бил обхванат от такава лудост. И със сигурност не можеше да им каже, че правителството на САЩ беше одобрило убийството на брат им.

Гневът й не беше затихнал. Нямаше нужда да убиват Хосепе. Тя можеше да го залови. Заплахата от него очевидно беше толкова голяма, че убийството му се беше превърнало в единственото приемливо решение.

Можеше да ги разбере донякъде. Но не достатъчно, за да ги оправдае. Котън не биваше да натиска спусъка. При това не само веднъж. А два пъти. Беше непростимо, независимо какво беше направил Хосепе.

За такива случаи имаше съд. Но Стефани никога нямаше да му позволи да се изкаже открито в своя защита. Вместо това го бяха накарали да замълчи — завинаги.

Един от нейните служители вече беше изкопал достатъчно голяма дупка, за да положи в нея сребърната урна. По-късно тя щеше да разкаже на семейството му какво се беше случило, като пропусне ужасните подробности и просто им съобщи, че брат им беше преминал една граница, отвъд която нямаше връщане назад. Някой друг път. Днес просто искаше да се сбогува с него.

Малоун беше зад щанда в книжарницата си. Нямаше много посетители, което беше обичайно в понеделник сутринта. Беше се прибрал у дома преди двайсет и четири часа след нощен полет от Солт Лейк Сити с прекачване в Париж. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал толкова зле. Касиопея не му беше казала почти нищо, преди да си тръгне от „Фалта Нада“.

Беше раздразнен и изтощен от часовата разлика.

Беше свикнал с последното, но раздразнението беше ново усещане за него.

Неговите служителки за пореден път се бяха справили майсторски. Бяха най-добрите. Малоун ги беше освободил за целия ден. Беше решил да остане сам в книжарницата. Не му се говореше с никого.

Той пристъпи към една от витрините и погледна навън към площада. Беше дъждовен, ветровит ден, но въпреки това имаше доста хора. Всичко беше започнало тук, в тази книжарница, преди пет дни, когато му се беше обадила Стефани. Той си спомни за Люк Даниълс и се запита какво щеше да предприеме сега този млад човек. Бяха се разделили в Солт Лейк Сити и Малоун се надяваше, че някой ден пътищата им ще се пресекат отново.