Джеймс Паттерсон - Магазинът

Меган беше назначена в „Стоки от деним за майки“, където изпълняваше поръчки за еластични и повдигащи дупето дънки, за дънки с широка талия и много накъсани дънки с еластична талия, през чиито дупки можеше да изпадне бебето.

Макар че бяхме разделени, се прибрахме заедно у дома. Шофираше Меган, а аз пишех новопридобитата информация на листчета („Бърза сметка: безплатните обеди в столовата струват около 830 000 долара на „Магазинът“ на ден“), забележките си („Напълно съм сигурен, че началникът на „Домашни потреби“ има малък компютърен чип в ръката си“) и личните наблюдения („Отговорниците за стормърите са мили и учтиви; ремонтният екип на стормърите не струва“).

Прибрахме се у дома. Планът беше да видим как е минал денят за Алекс и Линдзи, след което да повървим половин час на спортните пътеки в мазето, да потренираме петнадесет минути на стеър кламбера и накрая да охладим с няколко ледени бири „Сам Адамс“.

Както споменах, такъв беше планът. Алекс стоеше пред отворената врата на гаража.

Въобще не си направи труда да каже „Здравейте“, нито „Как мина денят ви?“, а направо изстреля:

— Познавате ли хора на име Бете и Бъд?

— Да — отвърна Меган и бързо добави доста лицемерно: — Запознахме се в църквата.

— Алилуя — отговори Алекс и побърза да добави: — Двамата са в трапезарията и преди малко си поръчаха цяла кофа с пилешки крилца и пържени картофки.

Отидохме в трапезарията и бяхме посрещнати с много прегръдки. Очевидно Бете и Бъд си падаха по манията с прегръдките, която беше завладяла цялата страна, включително Ню Бърг.

— Предупредихме ви, че ще дойдем — каза Бете.

Отговорихме им, че сме много щастливи, че са го сторили, че нямаме никакви планове за вечерта и че пилешките крилца са сред любимите ни храни.

Новите ни приятели въобще не изглеждаха толкова бляскави и красиви, колкото предните два пъти, в които ги бяхме видели. Бете беше бледа и нямаше грим. Дрехите й бяха свободни и безлични — най-вече глупавият й розов суитшърт. Бъд имаше торбички под очите и носеше „старчески“ панталони — отпуснати, широки и вдигнати доста нагоре.

— Бяха ни необходими точно две минути, за да дойдем тук — съобщи той. — От нашата врата до вашата. Засичах го.

— Можете ли да си представите нещо по-скучно от засичането на разходките ни на хронометър? — попита Бете. — Скоро ще започне да брои и дъждовните капки.

— Между другото — заяви Бъд, — оказахме се прави за едно нещо.

— За какво? — попитах аз.

Бъд кимна към камината.

— За шпаньолите — отвърна той.

Двамата с Меган погледнахме към полицата и керамичните кокер шпаньоли от деветнадесети век, които баба й ни беше подарила.

Вероятно им се сторих доста объркан.

— Бъд има предвид това. — Бете отиде до камината, взе едното куче и го обърна наобратно. Нямаше нужда да работиш за ЦРУ, за да забележиш камерата в лапата на шпаньола.

— Кучи синове — ядосах се аз.

— Моля те, Джейкъб — каза Меган. — Не започвай.

Огледах дневната и коридора. Да, камерите отново бяха поставени, точно както предсказаха Бете и Бъд. Над предната врата. Над огледалото в коридора. Над килера. Над фалшивия Матис в дневната. На същите места, на които бяха преди. И на някои нови.

— Свиквай с това, човече — каза ми Бъд. — Така работи „Магазинът“. Нищо не можеш да направиш по въпроса.

Новият ми приятел млъкна. Усмихна се. И продължи:

— Нищо освен това…

Бъд скочи на крака и запя един от тийнейджърските хитове — Jealous . Взе керамичното куче с камерата и започна да го използва като микрофон. Докато пееше, въртеше се и правеше треторазредна имитация на Ник Джонас, като движеше шпаньола напред-назад пред лицето си, двамата с Меган останахме малко втрещени, за да се засмеем. Човече, този тип се движеше с такава страст.

Не ми харесва начинът, по който те гледа.

Изведнъж спря. И отново се тръшна на мястото си.

— Опитвам се винаги да осигурявам малко забавления за копелетата, които гледат тези видеа. Трябва да ме видиш как пея Лейди Гага. Изпълнението ми е перфектно.

— Разбира се, трябва да сте наясно, че след като хахавата изява на Бъд беше записана на една от камерите в къщата ви , „Магазинът“ ще я включи в интервюто си.

— Ще ни интервюират? — попита Меган.

— Със сигурност. Всеки, който се мести тук, минава през тричасов встъпителен разпит. Наричат го „Въведението“. Трябва да отидете цялото семейство. Дечурлигата. Дори кучето и канарчето, ако имате такива. По време на интервюто ви задават трилион въпроси. Някои са много лични. Някои са изключително интелектуални. Трети пък са просто шантави.