Джеймс Паттерсон - Магазинът

Двамата с Меган се опитахме да ги запознаем с ползите от „връщането им при колегите им от „Магазинът“. Каква беше реакцията им? Поканиха ни в кухнята да ни покажат „семейството“ си.

То се състоеше от пет различни „Витамикс“ машинки: две от серията „КИА Профешънъл“, две от „Профешънъл 500“ и една от „G 780“.

— G-серията е следващо поколение — прошепна заговорнически съпругата.

Двамата съпрузи описаха живота си — ако това тяхното можеше да се нарече живот.

Съпругът поръчваше суровините за соковете си — независимо дали праз, портокали или авокадо — от „Магазинът“. Съпругата поръчваше йогурта и шоколадите си от „Магазинът“.

Съпругът го каза най-точно: „Магазинът“ прави всичко толкова лесно, че не ти се налага да напускаш къщата си никога“. Млъкна за миг и добави: „Е, понякога го правиш, но само веднъж. Играх на „Покемон“. После се засмя.

Продължиха да ни описват живота си. Тази двойка си беше купила пакета на „Магазинът“ за филми, телевизия и спортни предавания. „Магазинът“ изпълняваше медицинските им рецепти („Имам диабет, затова трябва да ми бият метформин“, обясни съпругата). „Магазинът“ им беше продал хладилник „Термадор“ на „много разумна цена“, в който да държат изобилието си от смутита. Дроновете доставяха храната им.

— Нямате ли нужда от компания, от човешки контакт, от приятелите си? — попита Меган.

— Кой има нужда от тях, когато разполага с това? — отговори съпругата.

Тръгнахме си.

Следващата ни спирка се намираше само през две къщи от витаминозната ни двойка.

Вратата не беше заключена. Влязохме в огромно антре с огледала, облаци гореща пара и аромат на евкалипт и ментол. Около нас се носеше екзотична музика от клавесин, пиано и водопади.

Появи се някаква жена, вероятно на около петдесет години, облечена в дълъг бял халат. Русата й коса беше мокра и сресана назад. Тя ни попита любезно дали може да ни помогне с нещо.

Преди да успея да отговоря, Меган изстреля:

— Уха. Имате си нещо подобно на луксозно спа тук.

Блонди отвърна:

— Ние смятаме, че е луксозно спа.

Петдесетгодишната ни домакиня беше подкрепена от своя по-млада версия — тридесетинагодишна руса жена, която също беше в бял халат. Сигурно бяха майка и дъщеря.

— Обзалагам се, че сте от „Магазинът“, нали? — попита по-младата от двете.

Отговорихме, че наистина сме.

— Няма да стане — заяви по-възрастната жена. — Вие не сте първите. Вече изпратиха мнозина. Поне десетима различни представители през последните шест месеца. Понякога двойки, най-често жени. Проблемът е, че когато видят какво сме направили тук, те също не искат да си ходят. Машините за масаж, сауните, дори тримата помощници… наричаме ги „момчетата“. Взехме всичко от „Магазинът“, а сега „Магазинът“ ни казва, че трябва да се върнем на работа. Е, защо да го правим? Бездруго продължават да ни плащат отпуската. А и защо да изоставяме всичко това?

Обясних им, че ще е много приятно да се завърнеш към един живот, изпълнен с предизвикателства и хора, шеги и забави.

Изсмяха ми се. Сметнаха ме за луд.

— Имаме пречистватели на въздуха, солариум, всичко, от което имаме нужда — заяви по-младата жена.

След това ни отведоха на кратка обиколка около магическото им, мистериозно спа, което беше… ами, истинско спа. Една русокоса жена беше масажирана от добре сложен възрастен мъж. Дебел и космат тип седеше в сухата сауна. Много стара жена — в парната сауна.

— Този бизнес законен ли е? — попитах аз.

— О, не — отвърна по-възрастната жена. — Всички тук са ни приятели и семейство.

Нов неуспех. Тръгнахме си от спато.

— Чувствам се като Свидетел на Йехова — каза Меган.

— Какво искаш да кажеш?

— Ходим от врата на врата, но не можем да привлечем никого към вярата.

Върнахме се в стормъра, където я целунах.

— Тупа-лупа — казах аз.

— Не — възпротиви се съпругата ми. — Правилният израз е…

Тя млъкна за момент и после почти в унисон казахме:

— Без тревоги.

На следващия ден двамата с Меган бяхме разделени… на работа. В нашия странен нов свят това беше странно ново чувство — да си сам. Аз и съпругата ми винаги бяхме заедно, особено през изминалите няколко месеца: работехме над катастрофалната „Корените на рапа“, организирахме преместването си до Ню Бърг, самото преместване, съвместната ни работа на тавана по новия ни проект. Сега бяхме сами, което беше доста необичайно.

На всеки от нас беше поверен по един стормър и ни пратиха да работим в различни сгради. През този втори ден бях назначен в „Домашни потреби“, където събирах и преопаковах стенни диспенсъри за найлонови торбички, силиконови шпатули, свещи с аромат на ябълков пай и пластмасови чашки за кафе.