Джеймс Паттерсон - Магазинът

От изумените изражения на лицата на семейството ми и последвалата тишина се почувствах сякаш съм предложил да отидем на Марс.

Първи се оплака Алекс:

— Какво ти става, татко? Да не се опитваш да ни представиш някаква стендъп комедия?

Не отговорих нищо, но петнадесет минути по-късно децата заявиха, че остават у дома, а двамата с Меган — тя облечена в жълта рокля на маргаритки, а аз в синьо памучно сако — вече пътувахме към единствената църква в Ню Бърг за службата в единадесет часа.

Аз и съпругата ми не бяхме особено религиозни. Последния път, в който стъпихме в храм, беше преди осемнадесет години, когато се оженихме в църквата „Ларчмонт“. Тогава отидохме на онова свято място заради любовта. Този път отивахме заради проучването си.

Църквата се казваше „Божия църква на Ню Бърг“ — наистина перфектно име, но без никакво въображение. Като католическите имена от рода на „Безценната кръв Божия“ или „Нашата дева, печалната звезда“. Същото се отнасяше и за храмовете, чиито имена ми напомняха за фразите на идиш на баба ми: „Анше Емет“ и „Шаари Тефила“.

В 10:55 паркингът на църквата беше претъпкан. Не знам какво предлагаше „Божия църква на Ню Бърг“, но жителите на града определено го искаха. Закъснелите като нас, които бяха пристигнали само минути преди завесата да бъде вдигната, трябваше да паркират в далечния край.

Излязохме от колата и по навик изпънахме дрехите и пригладихме косите си. Аз и Меган бяхме странници в странна страна.

Разнесе се някакъв глас.

— Не се безпокойте. Изглеждате чудесно.

Гласът беше мъжки — бавен, дълбок и леко завалян — и идваше от пътническото място на колата, паркирана точно до нашата. Двамата със съпругата ми се усмихнахме срамежливо, а аз отвърнах глуповато:

— Благодаря ви много. И вие изглеждате чудесно.

— Честно казано, не изглеждаме. Вижте сами — отвърна мъжът.

Той отвори вратата на колата, слезе от нея и се изпъна. Беше висок около метър и осемдесет. Кожата му беше тъмна, приличаше на индиец или на човек от Средиземноморието. Косата му беше чорлава, а ризата му намачкана, но въпреки това беше красив. Имаше онзи току-що-поплувах-в-океана поглед, по който жените много си падаха.

Спътницата му слезе от другата страна на колата. Беше доста привлекателна. На височина стигаше почти колкото мъжа, а косата й беше дълга и руса. И двамата изглеждаха на нашата възраст.

Още нещо излезе заедно с тях от колата — гъстият, сладък и красив аромат на марихуана. Знам, че нямаше как да се надрусам само от изпаренията, но ако това беше възможно, вече щях да политам. Явно нашите съседи на паркинга бяха пушили с вдигнати прозорци, тъй като миризмата на трева ни заливаше като циклон.

— Казвам се Бъд, Бъд Робинсън, а леко надрусаната блондинка ей там е съпругата ми Бете — наистина е с е , а не с и — и гледайте да не забравяте да го произнасяте.

Все още обработвах правописа и изговора на името Бете, когато Бъд погледна телефона си и започна да чете на глас:

— Вие двамата сте Меган и Джейкъб Брендайс. Джейкъб е бивш писател, завършил Университета на Ню Йорк. Меган също е бивша писателка… ухаа, завършила „Станфорд“.

Бете издиша дима от джойнта, който двамата със съпруга си споделяха.

— Всичко е много зловещо, нали? — попита тя.

Бъд я допълни:

— Сещате се, всички знаят всичко за всички. Това е „Магазинът“.

— Заради него ли положението е такова? — попита Меган.

Двамата гледахме да пипаме много нежно.

Отговорът на въпроса й представляваше сериозен изблик на смях от страна на Бъд и Бете. Преводът ми на този смях беше: „Наистина ли сте толкова прости, че не можете да се сетите сами?“.

Бете подаде джойнта на Бъд. Той си дръпна здраво и го предложи на Меган.

Съпругата ми го взе, дръпна си едва и ми го подаде. Повече от ясно беше, че ще закъснеем за службата.

Бъд се почеса по главата и каза:

— Така, другото, което това малко чудо в ръката ми твърди, е, че живеете на „Мидшипман Лейн“ 400. Ние сме на 420.

— В такъв случай вие сте единствените в квартала, които не дойдоха да ни помогнат с багажа — отбеляза Меган.

— Бяхме прекалено заети да се освежим, ако се сещаш какво имам предвид — отговори Бъд и килна глава към новия джойнт, който свиваше.

Бете пое щафетата с говоренето:

— Има нещо, което ми е много любопитно. Винаги питам новодошлите за това.

— Слушаме те — подканих я аз.

— Намерихте ли камерите?

— Ами, хм… аха — отвърнах неохотно, а съпругата ми добави: — Още първата вечер.