Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Клаудия, трябва да ти задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— Да поседнем?

Минават през коридора към кухнята.

— Юна Лина, мога ли да те попитам нещо?

— Питай ме, но не знам дали ще мога да ти отговоря.

Клаудия Фернандес слага две чаши за кафе. Ръцете й треперят. Сяда срещу него и дълго го гледа.

— Имаш семейство, нали? — пита тя.

Светлата жълта кухня тъне в тишина.

— Спомняш ли си кога за последен път беше в дома на Пенелопе? — пита Юна след малко.

— Миналата седмица, във вторник. Помогна ми да скъся един панталон на Виула.

Юна кимва и забелязва как устата на Клаудия трепери от сдържания плач.

— Помисли си добре, Клаудия — казва той и се навежда напред. — Висеше ли тогава една снимка на стъклената й врата?

— Да.

— Какво имаше на нея? — продължава полицаят, като се опитва да запази гласа си спокоен.

— Не знам, не видях.

— Но си спомняш, че е имало снимка, сигурна си?

— Да — кимва Клаудия.

— Възможно ли е да е имало хора на снимката?

— Не знам, помислих си, че е свързана с работата й.

— Вътре или навън е била направена?

— Нямам представа.

— Опитай се да я извикаш пред очите ти.

Клаудия затваря очи, след което поклаща глава:

— Не мога.

— Опитай се, важно е.

Тя сваля поглед, концентрира се и отново клати глава.

— Спомням си само как си помислих, че е странно да окачи снимка на вратата, не изглежда чак толкова естетично.

— Защо предположи, че е свързана с работата й?

— Не знам — шепне Клаудия.

Юна се извинява, когато телефонът в сакото му иззвънява, изважда го, и когато разбира, че е Карлос, отговаря:

— Да.

— Току-що говорих с Ланс от Морската полиция на остров Даларьо. Каза, че утре ще обходят мястото. Мобилизирани са триста души и почти петдесет лодки.

— Добре — казва Юна и вижда Клаудия да излиза в антрето.

— Позвъних и говорих с Ериксон, за да разбера как се чувства — добавя Карлос.

— Изглежда се съвзема — равнодушно отвръща Юна.

— Юна, не искам да знам какви ги вършите… но Ериксон ме предупреди, че ще бъда принуден да призная, че си имал право.

След като приключва разговора, Юна излиза в антрето и вижда Клаудия, облечена с яке и обута с гумени ботуши.

— Чух казаното по телефона — казва тя. — Аз също мога да помогна в издирването, мога да обикалям цялата нощ…

Тя отваря вратата.

— Клаудия, трябва да оставиш полицията да си върши работата.

— Дъщеря ми се обажда и се нуждае от помощ.

— Разбирам, че е ужасно само да чакаш…

— Но, моля те, не мога ли да дойда с теб? Няма да преча, мога да готвя и да отговарям по телефона, за да не мислиш за това.

— Нямаш ли някого, който да остане с теб, роднина или приятел, или…

— Не искам никого тук, искам само Пени — прекъсва го тя.

Ериксон стиска в скута си папка и голям плик, донесени му в болничната стая, а пред лицето си размахва малко бръмчащо вентилаторче, докато Юна го вози в количката по коридора в болницата.

Ахилесовото му сухожилие е зашито, но вместо в гипс кракът му е обут в специален ботуш, като пръстите на краката сочат надолу. Мърмори, че ще му са необходими палци за другия крак, ако искат да гледат „Лебедово езеро“.

Юна кимва любезно на две възрастни жени, седнали на един диван, хванати за ръце. Те се кикотят, шушукат си и му махат като ученички.

— Същата сутрин, когато са тръгнали с яхтата — разказва Ериксон, — Бьорн е купил плик и две пощенски марки на Централна гара. Имаше касова бележка от павилиона за вестници и списания в портмонето, открито на лодката, затова накарах охранителната фирма да ми изпрати по имейл филма от наблюдателната камера. Без съмнение става въпрос за някаква снимка, за която говориш през цялото време.

— Значи я е изпратил на някого? — пита Юна.

— Не може да се види какво пише на плика.

— Може би адресира писмото до самия себе си.

— Но апартаментът му е изгорен до основи, няма дори врата — казва Ериксон.

— Обади се и питай в пощата.

Когато влизат в асансьора, Ериксон започва да прави странни движения с ръце, като че ли плува. Юна го гледа спокойно, без да задава въпроси.

— Ясмин казва, че това е добре за мен — пояснява криминалистът.

— Ясмин?

— Физиотерапевтката ми… голямо сладурче, но страшно строга: „Мълчи, стой изправен, престани да мрънкаш“. Дори ме нарече дебелак — срамежливо се подсмихва Ериксон. — Знаеш ли колко продължава образованието им?

Излизат от асансьора и завиват към стая за молитви с гладък дървен кръст на еднометров статив и скромен олтар. На стената виси гоблен с образа на Христос.