Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Повече не може да става дума за случайности.

Апартаментът на Бьорн е изгорен до основи, в същия ден е убита Виула и ако яхтата не е била изоставена, резервоарът е щял да гръмне.

По-късно убиецът се опитва да предизвика газова експлозия в апартамента на Пенелопе.

Апартаментът на Бьорн, яхтата, апартаментът на Пенелопе.

„Търсил е нещо, което е у Бьорн и Пенелопе. Преровил е първо дома на Бьорн и след като не е открил нещото, което е търсил, го е запалил и е тръгнал подир яхтата, когато и на нея нищо не е открил, се е опитал да накара Виула да говори, но след като не получил отговор, е тръгнал към апартамента на Пенелопе.“

Юна взима чифт предпазни ръкавици от една картонена кутия, застава до библиотеката и поглежда тънкия слой прах пред книгите. Забелязва, че пред някои не е прашно, сигурно защото са били вадени през последните седмици.

— Не те искам тук — казва Сага Бауер зад него. — Това е моето разследване.

— Тръгвам си, но първо трябва да открия нещо — приглушено отвръща Юна.

— Пет минути — настоява тя.

Той се обръща:

— Може ли да снимате книгите?

— Вече са снимани — отсича тя.

— Отгоре, така че да се вижда прахта — невъзмутимо настоява той.

Полицайката разбира какво има предвид и без да възрази, взима фотоапарата от криминалиста, снима рафтовете, които достига, а после му разрешава да прегледа книгите на долните пет реда.

Юна изважда „Капиталът“ на Карл Маркс, разгръща книгата и вижда множество подчертавания и бележки в полето. Наднича в празното място, но не забелязва нищо. Връща книгата обратно. Погледът му се спира на биография на Улрике Майнхоф, разкъсана антология със заглавие „Ключови текстове за жени политици“, и събраните произведения на Бертолт Брехт.

На предпоследния ред изведнъж открива три книги, очевидно вадени наскоро от библиотеката.

Няма прахоляк пред тях.

„Хитростта на антилопите“, свидетелство за геноцида в Руанда, стихосбирката на Пабло Неруда „Сто сонета за любовта“ и „Идейно исторически корени на шведската расова биология“.

Разлиства ги една по една и когато разтваря „Идейно исторически корени на шведската расова биология“, оттам изпада една снимка. Вдига я от пода. Черно-бял образ на сериозно момиче със стегната плитка. Веднага разпознава Клаудия Фернандес. Не е на повече от петнайсет години и поразяващо прилича на дъщерите си.

„Но кой би сложил снимка на майка си в книга за расова биология?“, мисли си той и я обръща.

Някой е написал с молив на гърба: No estés lejos de mi un solo dia.

Без съмнение е стих: Не бъдете далеч от мен, нито ден.

Взима отново стихосбирката на Неруда, разгръща я и скоро открива цялата строфа: No estés lejos de mi un solo dia, porque cómo, porque, no sé decirlo, es largo el dia, y te estaré esperando como en las estaciones cuando en alguna parte se durmieron los trenes. 12 12 Не стой далеч от мен нито един-единствен ден, защото как, защото,/не мога да го кажа, дълъг е денят, и ще те чакам като на/гарите, когато някъде заспиват влаковете (прев. от испански Боряна Дукова).

„Снимката трябва да е лежала в книгата на Неруда. Там й е мястото“, говори на себе си.

„Но ако убиецът е търсил нещо в книгите, може да е изпаднала. Стоял е тук, гледал е прахта по рафтовете като мен и бързо е прелиствал книгите, изваждани през последните седмици. Видял е падналата на пода снимка, върнал я е обратно, но в погрешната книга.“

Юна притваря очи.

„Сигурно е така“, върти се в главата му.

Убиецът е претърсвал книгите.

Ако знае какво търси, значи нещото се намира между страниците на книга.

Какво е то в такъв случай?

Писмо или завещание, снимка, изповед.

Може би компактдиск или дивиди, флашка или симкарта.

Юна излиза от всекидневната и надниква в банята, която в момента снимат в детайли. Продължава към антрето, излиза през входната врата на стълбището и спира пред гъстата решетка на асансьорната шахта.

На вратата до асансьора пише „Нилсон“. Вдига ръка и почуква, изчаква. Отвътре се чуват стъпки. Закръглена жена на около шейсетте открехва вратата и поглежда навън.

— Здравейте, казвам се Юна Лина, аз съм следовател…

— Нали казах, че не съм видяла лицето му — прекъсва го непознатата.

— Нима полицията вече е била тук? Не знаех.

Тя отваря вратата и двете котки, които лежат на телефонната масичка, скачат на пода и изчезват навътре в апартамента.

— Беше с маска на Дракула — казва жената припряно, сякаш го е обяснявала многократно преди.