Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

Светлината в бунгалото влиза през двата прозореца с решетки и изпоцапани стъкла.

Докато чака приятелите си, разглежда едно от старите списания, забравено в купчината над канцеларското шкафче. На заглавната страница на „Лектюр“ под заглавието: „Представи си да те ближат и да ти плащат“ се вижда млада жена с разголена гръд.

Мъжът с велуреното яке хладнокръвно напуска скривалището си, подминава високия електрически стълб с висящи кабели и пресича кафявия насип на двойната железопътна линия. Продължава към мотора на Стефан, вдига стъпенката и го затътря до вратата на бунгалото.

Непознатият се оглежда и слага мотора на земята, натиска го с крак така, че здраво да се вклини във вратата. Отваря капачката на резервоара и оставя бензина да изтече под бунгалото.

Стефан продължава да разгръща старото списание, разглежда избледнелите снимки на жени в затвор. Широко разкрачена блондинка в килия, показваща се на надзирател. Той гледа снимката и се стряска от тракането навън. Ослушва се, струва му се, че долавя стъпки, и бързо затваря списанието.

Мъжът с велуреното яке е извадил червената туба с бензин, скрита от момчетата в гъсталака до бунгалото, и я изпразва наоколо. Едва когато заобикаля отзад, се чуват първите викове отвътре.

Момчето блъска вратата и се опитва да я отвори, стъпките му кънтят по пода, уплашеното му лице се мярка зад мръсния прозорец.

— Отвори вратата, не е забавно! — вика той.

Мъжът с велуреното яке кръжи около бунгалото, излива последния бензин и връща тубата на мястото й.

— Какво правиш? — крещи момчето.

Хвърля се към вратата, опитва с ритници, но е невъзможно да я помръдне. Звъни на майка си, но телефонът й е изключен. Сърцето му ще изскочи от страх, когато се опитва да види нещо през прозорците на сиви райета, мести се от единия на другия.

— Луд ли си?

Изведнъж усеща острата миризма на бензинови пари, тялото му изтръпва от ужас, стомахът му се свива.

— Ей! — вика уплашен. — Знам, че си тук!

Мъжът изважда кибритена кутия от джоба си.

— Какво искаш? Моля те, кажи само какво искаш…

— Ти нямаш вина, но кошмарът е неизбежен — казва мъжът, без да повишава глас, и запалва една клечка.

— Пусни ме! — крещи момчето.

Мъжът хвърля клечката върху мократа трева. Огънят лумва като бързо издуто от вятъра голямо платно. Светлосиният пламък се разпалва с такава сила, че мъжът се дръпва няколко стъпки назад. Момчето вика за помощ. Огънят поглъща бунгалото. Непознатият продължава да се отдалечава, чувства топлината върху лицето си и чува обезумелите викове.

Бунгалото пламва за няколко секунди, стъклата зад решетките се пръсват от топлината.

Момчето надава рев, когато горещината не пощадява косата му.

Мъжът пресича релсите, застава до заводската постройка и гледа как старото бунгало гори като факла.

Минути по-късно от север се задава товарен влак. Бавно навлиза в коловоза, стържейки и скърцайки, редицата кафяви вагони се нижат покрай високите пламъци, докато мъжът със сивото яке изчезва по улица „Стенбюгатан“.

Въпреки почивните дни шефът на Националната полиция Карлос Елиасон е в кабинета си. Засилващата се стеснителност го кара все повече да избягва неочакваните посещения. Вратата е затворена, лампата над нея свети в червено. Юна чука и отваря с рязко движение.

— Трябва да разбера дали морската полиция е открила нещо — казва той.

Карлос отмества книгата на бюрото си и отговаря спокойно:

— Ти и Ериксон бяхте нападнати, това е шокиращо преживяване и трябва да се погрижите за себе си.

— Ще го направим — казва Юна.

— Търсенето с хеликоптер е приключило.

Юна се напряга.

— Приключило ли? Колко голям район са…

— Не знам — прекъсва го Карлос.

— Кой ръководи операцията?

— Националната полиция няма нищо общо с това — обяснява Карлос. — Морската полиция и…

— Добре е да разберем дали разследваме едно или три убийства — казва Юна остро.

— Юна, в момента не разследваш нищо. Обясних ситуацията на Йенс Сванейелм. Сформираме екип заедно с Тайните служби. От полицията ще влезе Петер Неслунд, Томи Куфоед ще се присъедини от отдел „Убийства“ и…

— Каква ще бъде моята задача?

— Да си вземеш седмица отпуск.

— Не.

— Тогава ще преподаваш в Полицейската академия.

— Не.

— Не се инати — казва Карлос. — Това упорство не е особено подходящо, колкото…

— Не ми пука от теб — прекъсва го Юна. — Защото Пенелопе…