Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Но не и тук? — пита Юна, докато продължава надолу по склона на „Хантверкаргатан“.

— Нищо.

— Ако някой обаче знае къде се събира течността, може да я прикрие.

— Естествено… никога не бих допуснал подобна грешка, ако бях пироман — шегува се Хасан.

— Сигурен си, че ютията е причината за пожара в този случай?

— Да, било е злополука.

— Значи си прекратил разследването? — пита Юна.

Пенелопе изпада отново в прегръдката на страха. Сякаш я беше отпуснал да си поеме дъх, за да продължи да крещи вътре в нея. Тя изтрива сълзите от лицето си и се опитва да стане. Студена пот се стича надолу между гърдите и под мишниците й. Тялото й трепери от напрежение и болка. Кръвта избива изпод мръсотията по дланите.

— Не можем да останем тук — шепне тя и тегли Бьорн.

В гората е нощ, макар че скоро ще настъпи утро. Отново бързат към брега, далеч от къщата и веселбата.

Възможно най-далеч от преследвача.

Наясно са, че трябва да намерят помощ, да се доберат до телефон.

Гората бавно се разрежда към водата и те отново го удрят на бяг. Между дърветата, на около половин километър, съзират друга къща. Някъде в далечината бръмчи хеликоптер.

Бьорн изглежда замаян, когато го вижда да се подпира на земята или на дърветата, тя се страхува, че няма да има сили да продължи.

Зад тях изпращява клон, сякаш пречупен от тежестта на човек.

Пенелопе се втурва през гората, колкото сила има.

Дърветата оредяват, отново вижда къщата: само на стотина метра. Светлината от прозорците блести върху паркирания червен форд.

Заек подскача над мъха в гъсталака.

Задъхани и плахи, те продължават към чакъления път.

Бодежи пронизват напрегнатите им прасци. Изкачват се по стълбата, отварят външната врата и влизат.

— Ехо? Нуждаем се от помощ… — провиква се Пенелопе.

Вътре е приятно след жегата на слънчевия ден. Бьорн накуцва, голите му крака оставят кървави следи по пода в антрето.

Пенелопе обикаля набързо стаите, но къщата е празна. „Сигурно ще преспят у съседите след купона“, мисли си тя, застава до прозореца и, скрита зад завесата, поглежда навън. Изчаква, но не вижда жива душа да се мярка нито в гората, нито на моравата или на пътя. Може би преследвачът най-сетне е изгубил следите им, може би все още ги чака при другата къща. Връща се в антрето и вижда Бьорн да седи на пода и да разглежда раните по краката си.

— Трябва да потърсиш някакви обувки — казва тя.

Той вдига празен поглед към нея, като че ли не разбира думите й.

— Това не е краят — продължава тя. — Трябва да обуеш нещо.

Бьорн започва да рови в гардероба в антрето между джапанки, гумени ботуши и стари чанти.

Пенелопе избягва прозорците, но се движи бързо, опитвайки се да открие телефон. Търси на масичката в хола, в куфарчето на дивана, в купата на холната маса, между ключове и брошури от „Пътното сдружение“ на канапето в кухнята.

Долавя нещо отвън, спира и се ослушва.

Може би така й се е сторило.

Първите лъчи на слънцето проникват през прозореца. Тя се забързва, приведена към голямата спалня, отваря чекмеджетата на някакъв скрин и вижда поставена в рамка семейна снимка да лежи между бельото.

Портрет, направен в ателие: съпругът, съпругата и двете подрастващи дъщери. Останалите чекмеджета са празни. Отваря гардероба, сваля малкото дрехи от стоманените закачалки, взима черно яке с качулка с тийнейджърски размер и един пуловер.

Чува крана в кухнята да тече и хуква натам. Бьорн пие вода, наведен над мивката. Обул е прокъсани маратонки, по-големи с няколко номера.

„Някой все трябва да ни се притече на помощ, мисли си Пенелопе. Та това е нелепо, къде са се дянали всички хора.“

Отива при любимия си и му дава пуловера. Мъжът се усмихва изненадан, облича дрехата и промърморва, че най-накрая имат малко късмет. В това време на вратата се почуква. Пенелопе се запътва към антрето, като вдига косата си от лицето. Почти е стигнала, когато вижда силуета през матираното стъкло.

Спира веднага и поглежда сянката през замъгления прозорец. Усеща, че няма сили да вдигне ръка и да отвори. Разпознава стойката му, формата на главата и раменете.

Въздухът се изчерпва.

Бавно се оттегля заднешком към кухнята, цялата разтреперана, иска й се да избяга. Гледа прозореца, неясните очертания на лицето, тясната брадичка. Завива й се свят, полита назад, настъпва чанти и ботуши, протяга ръка, за да се подпре на стената, пръстите шарят по тапетите, огледалото се накланя встрани.