Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

— Начело съм на случая повече от година — оплаква се тя. — Разузнавах, посветих почивни дни и нощи…

— Но това е нещо друго — прекъсва я шефът с усмивка.

— Моля те, моля те… Не можеш просто пак да ме прецакаш.

— Да те прецакам? Криминалист от Националната полиция е сериозно ранен, инспектор е нападнат, апартаментът е можел да се взриви и…

— Знам, трябва да отида там веднага…

— Вече изпратих Йоран Стуне.

— Йоран Стуне? Работя тук от три години, не съм докарала нищо докрай, в тази област съм експерт. Йоран не знае нищо за това…

— Справи се добре в тунелите.

Сага преглъща, преди да отговори:

— И това беше мой случай, открих връзката между…

Вернер възразява сериозно:

— Но стана опасно и все още смятам, че постъпих правилно.

Лицето й пламва, тя свежда очи, овладява се и се опитва да говори спокойно.

— Ще се справя, всъщност за това съм обучена…

— Да, въпреки че вече прецених друго.

Подръпва носа си, въздиша, качва крака върху кошчето под бюрото.

— Знаеш, че не съм тук в резултат от някакъв план за равнопоставеност — бавно казва Сага. — Не съм тук по квота, бях най-добра в групата на всички тестове, бях най-добрата на стрелба със снайпер, разследвала съм двеста и десет различни…

— Просто се страхувам за теб — тихо отвръща той и среща яркосините й очи.

— Но аз не съм кукла, нито принцеса или фея.

— Но си толкова… толкова…

Вернер силно се изчервява и вдига безпомощно ръце:

— Окей, по дяволите, добре, ти ще водиш предварителното разследване, но и Йоран Стуне ще участва, за да те държи под око.

— Благодаря — усмихва се тя с облекчение.

— Но това не е игра, запомни го — предупреждава я той с басовия си глас. — Сестрата на Пенелопе Фернандес е мъртва, убита, самата тя е изчезнала…

— Забелязах повишената активност на лявоекстремистките групи — казва Сага. — Проверяваме дали Революционният фронт не стои зад кражбата на експлозиви на остров Ваксхолм.

— Най-важно, естествено, е да разберем дали съществува непосредствена заплаха — уточнява Вернер.

— Радикализирането точно сега е доста очебийно — продължава комисарката малко нетърпеливо. — Тъкмо говорих с Данте Ларшон от Военната служба по разузнаване и сигурност. Каза, че очакват саботаж през лятото.

— Нека се концентрираме върху Пенелопе Фернандес — усмихва се Вернер.

— Разбира се — бързо отвръща Сага. — Разбира се.

— Техническото разследване е в сътрудничество с Националната полиция, но, общо взето, тя не бива да се намесва.

Сага Бауер кимва и изчаква миг, преди да зададе въпроса си:

— Ще мога ли да завърша това разследване? Важно е за мен…

— Щом си се хванала на хорото — прекъсва я шефът. — Макар и да нямаме представа къде ще бъде краят, дори не знаем къде е началото.

На „Решюлгатан“ във Вестерос има една много дълга и светеща от белота сграда. Живущите в квартала имат на две крачки училище „Лилхагсскулан“, футболно игрище и тенискорт.

От вход номер 11 излиза младеж с мотоциклетна каска в ръка. Казва се Стефан Бергквист и скоро ще навърши седемнайсет, учи в техникум и живее с майка си и приятеля й.

Има дълга руса коса и сребърна халка на долната устна, облечен е в черна тениска и изсулени дънки, прокъсани от настъпване с маратонките.

Без да бърза, крачи надолу към паркинга, окачва каската на кормилото на мотора и бавно потегля по пътеката около блока, продължава покрай двата реда железопътни релси, под надлеза на Северното шосе, през големия индустриален район и спира до строително бунгало, изрисувано със сини и сребристи графити.

Стефан и приятелите му често се срещат тук и се състезават на пистата покрай насипите, карат върху коловозите и после се връщат на шосе „Терминалвеген“.

Събират се тук от четири години, откакто откриват ключа за бунгалото, скрит на пирон отзад между репеите. Бунгалото е стояло непокътнато близо десет години. Кой знае защо било забравено след голям строеж.

Стефан оставя мотоциклета, отключва катинара под капака, маха стоманеното резе и отваря дървената врата. Влиза, затваря, поглежда часовника на телефона си и вижда, че майка му е звъняла.

Не забелязва, че е наблюдаван от мъж на около шейсетте със сиво велурено яке и светлокафяв панталон. Мъжът стои зад контейнер за боклук до ниската заводска постройка от другата страна на железопътната линия.

Стефан отива до мивката, взима пакета с чипс, който лежи в нея, изсипва последните остатъци в ръката си и ги изяжда.