Ларс Кеплер - Договорът „Паганини“

„Трябва да накараме Пенелопе скоро да проговори, мисли си Юна. Защото дори да не е тя фотографът, може да има ключа към загадката.“

Връща в паметта си лицата на снимката: Карл Палмкруна, Рафаел Гуиди, Агате ал Хайи и Понтус Салман.

Мисли за срещата с Понтус Салман, когато той се разпозна на снимката. Единственото забележително според него беше фактът, че Карл Палмкруна пиеше шампанско не защото е имало повод за празнуване, а защото поводът е бил само една първа среща.

Но ако все пак е имало повод за празнуване.

Пулсът на Юна се ускорява.

Ами ако и четиримата са вдигнали чаши в следващия момент и са се чукнали?

Понтус Салман посочи себе си и разказа предисторията на срещата, мястото и времето.

„Времето, мисли си Юна, времето, когато е направена снимката може да се разминава.“

Знаем само какво беше казал Понтус Салман, че срещата се е състояла във Франкфурт през пролетта на 2008 година.

Пенелопе Фернандес трябва да ни помогне.

Юна гледа ръцете си върху чантата. Предполага, че е възможно да се идентифицират музикантите отзад, чиито лица се виждат. Някой трябва да ги разпознае.

Защото ако разберем кои са музикантите, вероятно ще можем да докажем времето на срещата. Става дума за четирима души, които свирят в квартет.

Може би са свирили заедно само този единствен път. Без съмнение разпознаването ще определи кога е било това.

Естествено, казва си той, вече би трябвало да са го направили. Мисли си да остави Сага при Аксел Рисен и да отиде в полицията, да попита Петер Неслунд дали са се досетили, че съзвездието от музиканти може да даде точното време.

Поглежда Сага, тя се усмихва на Аксел Рисен и го пита за консолидирането на американската отбранителна промишленост. Споменава два от новите концерни гиганти: „Рейтиън“ и „Локхийд Мартин“.

Отново се чува звукът на цигулката през отворения прозорец. Този път нещо по-игриво. Рязка смяна на темпото, продължението звучи като надсвирване на две струни.

— Кой свири? — пита Юна и се надига.

— Брат ми, Роберт — отвръща Аксел с леко учудване.

— Разбирам — цигулар ли е?

— Гордостта на семейството… но преди всичко е лютиер, ателието му е тук отзад.

— Бих ли могъл да го попитам нещо?

Юна крачи редом с Аксел по мраморната пътечка в задния двор. Носи се силен аромат на люляк. Продължават към ателието и почукват. Свиренето утихва и на вратата застава мъж с оредяла коса, на средна възраст, доста красив, с интелигентно лице и със стройно някога тяло, но вече поотпуснато от годините.

— Полицаят иска да говори с теб — казва Аксел сериозно. — Заподозрян си в предизвикващо раздразнение поведение.

— Признавам безапелационно — казва Роберт.

— Приятно ми е — казва Юна.

— Има ли още нещо?

— Имаме всъщност няколко случая, престояли известно време — започва Юна.

— Сигурно съм виновен.

— Благодаря — казва Юна и подава ръка на Роберт. — Юна Лина, Национална полиция.

— За какво става дума? — пита по-малкият брат с усмивка.

— Разследваме неочакваната смърт на бившия генерален директор на Инспектората за стратегически продукти, затова разговарях с брат ви.

— Не знам нищо повече за Палмкруна от написаното във вестника.

— Мога ли да вляза за малко?

— Разбира се.

— Аз ще се върна при колегата ви — казва Аксел и затваря вратата след Юна.

Таванът е нисък и скосен като в мансарда. Сякаш е преустроено вече съществуващо мазе, където красиво лакирана дървена стълба води към ателието. Посреща ги силна смесица от миризми на прясно, рязано дърво, смола и терпентин. Навсякъде висят части от цигулки, подбрано дърво, издълбани тела, специални инструменти, длета, малки като коркова тапа, и закривени ножове.

— Чух ви да свирите през прозореца — казва Юна.

Роберт кимва и посочва красива цигулка.

— Малко трябва да се настрои.

— Вие ли сте я направили? — пита Юна.

— Да.

— Фантастично красива.

— Благодаря.

Роберт взима цигулката и я подава на Юна. Лъскавият инструмент е почти безтегловен. Юна го обръща и помирисва.

— Тайната е в лака — коментира Роберт и слага инструмента в калъф с виненочервена подплата.

Юна отваря чантата си, изважда найлоновия джоб и подава снимката, изпратена от Бьорн Алмскуг на Карл Палмкруна.

— Палмкруна — казва Роберт.

— Да, а познавате ли лицата отзад, музикантите?

Роберт поглежда отново снимката и кимва.

— Това е Мартин Бийвър — сочи той. — Кикуей Икеда… Изомура и Клайв Грийнсмит на чѐлото.