Тим Грин - Страшният съд

В съзнанието ми продължаваха да кънтят историите за успех, които ми бе напомнила. „Енрон“. Марта Стюарт. Нямаше причина да не бъда самоуверен. На всеки един ръководител, наказан за източване на компанията, се падаха двайсет други, които си кръжаха около света със златните си парашути. Виждал бях да се сключват сделки и споразумения, само благодарение на силата на един човек. Нямаше причина да смятам, че моята не би могла да отбие тази атака.

Наехме апартамент в „Уолдорф“, защото най-добрите стаи в „Палас“ бяха заети. Вечеряхме във „Фреско бай Ското“ и изпихме три бутилки „Опус уан“ с вечерята. След това аз си взех чаша петдесетгодишен портвайн, а Джесика си посръбваше „Сотерн“. Като се върнахме в хотела, и двамата бяхме прекалено пияни да правим каквото и да било, а тя дори не си направи труда да скрие трите хапчета, които глътна. Леглото ме приспа, но този сън си бе като аварийно кацане.

Непрекъснато се събуждах. Плувнал в пот. В делириум. Сънувах Бен и Ръсел, Джони Г. и Джесика. По някое време през нощта я потърсих опипом, но тя ме отблъсна. Малко преди да съмне, започна да ме блъска главата. Устата ми бе пресъхнала. Отидох, олюлявайки се до банята и дръпнах кърпата, с която бе закрито огледалото. Очите ми бяха червени, кожата — бледа и зеленикава, а косата ми — там, където не се бе прилепила към слепоочията — стърчеше във всички посоки. Повърнах, след това изпих четири нурофена и легнах отново, искаше ми се минутите, докато лекарството задейства, да минат по-бързо и да заглушат това туптене в ушите.

Някак си заспах и когато се събудих, слънчев лъч проникваше през процепа в завесите. Погледнах будилника. Закъснявах за събранието.

Чаршафите бяха измачкани и влажни, а Джесика спеше гърбом към мен, похъркваше тихо, дългата й тъмна коса бе разрошена. Мислите ми се зареяха около сънищата, които бях имал. Положих длан върху рамото й и я разтърсих да се събуди и да ми пожелае успех. Тя ме плесна и изпъшка да се махам.

Облякох костюм и пийнах долу кафе. Качих се в очакващата ме лимузина със замътено съзнание. Когато влязох, секретарката на Майк Алън, жена на средна възраст, която винаги се усмихваше приятно, сведе поглед и се зае с книжата си. Пожелах й добро утро и ако ми отговори, аз поне не го чух. Влязох в заседателната зала и първото лице, което видях, бе това на Скот.

Джесика чу почукване на вратата. Притисна възглавницата о лицето си, но продължи да чува чукането.

— Спя — извика тя.

Чукането не спираше. Тя отхвърли завивките и отвори рязко вратата.

Пийт й се ухили и облиза постоянната раничка на долната си устна. Беше облечен със същото дънково яке, с което го бе видяла за първи път в планинската вила на Джони, а косата му бе пригладена назад.

— Звънила си на клетъчния телефон на Джони? — рече той. Погледът му пробяга по копринената й нощница и той пак се усмихна. — Недей да го правиш.

Той се наведе към нея, огледа коридора и тихо каза:

— Край. Федералните. Намерили са приятелчето на мъжа ти погребано в калта. Намерили са пушката. Отпечатъци. Балистична експертиза. И всичко това ще се натрупа едно връз друго. Не се обаждай повече.

— Къде е Джони?

Пийт погледна часовника си и отвърна:

— Точно в момента дърпа чаршафа за откриването на една гола статуя в „Метрополитън“. Знаеш, че е мъж от класа. А ти? Ти си повече от моя тип. Не знам, може би двамата бихме могли да продължим оттам, където двамата приключихте.

— Ти си боклук! — рече тя и затръшна вратата.

Чу отвратителния му смях отвъд вратата и изчака да стихне, преди да влезе в банята, където изпи две хапчета. Взе душ, облече се и се напарфюмира. Лекарството започна да действа. Взе кола до „Метрополитън“, спря само пред един магазин за офисоборудване да купи малък диктофон. Докато тичаше към колата, изпусна опаковката му на улицата, но прибра апаратчето в чантичката си.

Масивните колони й напомняха за гигантска съдебна палата. Във фоайето имаше специален вход, преграден с кадифено въже и с табела, съобщаваща за специалното откриване на изложбата на Донатело, организирана от Обединения работнически профсъюз. Джесика премина покрай портиера, който я помоли учтиво да покаже поканата си.

Тя се направи, че не го чува. Когато я настигна и я улови за ръката, рече:

— Трябва да се видя с Джон Гарет, Джони Г. От профсъюза.

Погледът му пробяга бързо по фигурата й. Преглътна и се опита да се усмихне, докато кимаше. Джесика продължи по стълбите към двора със скулптурите, където на фона на завеси и сцена в центъра на каменния под се издигаше огромна скулптура.