Крис Картер - По следите на злото

Въпреки всичко това трябваше да се съгласи, че може би си заслужава отново да проверят онези убежища.

— Ето защо, следващият ми въпрос към теб е… — каза Гарсия — за онези скривалища. Още ли съществуват, или ФБР ги е затворило завинаги?

Хънтър повдигна рамене.

— Не знам, но това всъщност няма значение, нали?

Карлос веднага разбра какво има предвид партньорът му.

— Не, няма… защото Лушън няма как да знае и това.

Хънтър кимна и протегна ръка към телефона на бюрото си.

Лушън беше прав в предположенията си — до средата на сутринта по медиите бяха съобщени спешни "извънредни" новинарски бюлетини за бягството му, а до един часа следобед снимката от ареста му беше показана по всяка голяма телевизионна мрежа в страната. Показаната снимка всъщност беше отпреди четири години, но Лушън не се беше променил много. Дори не изглеждаше остарял, но това нямаше абсолютно никакво значение. Четиридесет минути след като паркира новопридобитото си ауди А6 на третия етаж на покрития денонощен паркинг на Стейт Стрийт, Лушън вече изглеждаше съвсем различен.

На отсрещната страна на улицата срещу паркинга той намери бакалия, откъдето си купи ножица, крем за бръснене, самобръсначка за еднократна употреба, огледалце, три големи бутилки вода, няколко десертни блокчета, два пакета говежда пастърма, ролка хартиени кърпи, бейзболна шапка и слънчеви очила. Малко по-нататък по улицата Лушън попадна на малък магазин за дрехи, откъдето си купи сини джинси и тъмна блуза с дълги ръкави и надпис "Направо от Ноксвил" на гърдите. На по-малко от двайсетина метра от магазина за дрехи имаше голям "Макдоналдс".

— Това ще свърши чудесна работа.

Лушън всъщност искаше само да използва тоалетната, но когато влезе в заведението за бързо хранене, забеляза на вратата табелка, на която пишеше: "Тоалетните ни са само за клиенти".

Той не беше човек, който обръща голямо внимание на табелки, нито спазваше правилата, но не видя причина да рискува привличане на нежелано внимание върху себе си. Освен това малко храна щеше да му се отрази добре.

Беше си сложил бейзболната шапка и слънчевите очила и от разстояние забеляза четиримата млади касиери. За по-малко от минута избра мишената си — тийнейджър с рижа коса и осеяно с акне лице, който имаше такъв вид, сякаш мразеше работата си, родителите си и вероятно цялото си съществуване, при това силно. Хлапакът не вдигаше глава от касата, докато приемаше поръчките на клиентите.

Лушън изчака, докато младежът се освободи, приближи се до него и си поръча чийзбургер, пържени картофи и малък шоколадов млечен шейк. Също като с предишните клиенти, момчето поддържаше минимален зрителен контакт, докато таксуваше поръчката му.

Лушън взе подноса си и седна на последната маса в дъното на ресторанта, далеч от прозореца, срещу стената, с гръб към всички.

Той не беше почитател на "Макдоналдс", но от четири години не беше ял чийзбургер с пържени картофи и не си спомняше кога за последен път е пил шоколадов млечен шейк, затова, "Макдоналдс" или не, боклучава храна или не, в момента всичко имаше божествен вкус.

Лушън изяде всичко за по-малко от пет минути, взе плика с покупките си и отново отиде при рижия младеж.

— Може ли да използвам тоалетната, моля? — плахо и тихо попита той.

— Разбира се — отговори тийнейджърът и повдигна рамене. — Отивай. Ще ти отворя. — Той леко врътна глава надясно.

Когато Лушън стигна до вратата на тоалетната, хлапакът натисна бутон, скрит зад гишето, и вратата се отключи с приглушено свистене.

Лушън влезе в голямата тоалетна, облицована с бели плочки, и без да губи време, бързо се заключи в едната от четирите свободни кабинки до източната стена. Спусна капака на тоалетната чиния и сложи върху него плика с покупките си.

Извади първо ножицата и огледалцето, които беше купил преди малко, и се залови да подрязва косата си колкото може по-късо, като внимателно я събираше в плика с покупките. След като приключи, взе крема за бръснене, самобръсначката за еднократна употреба, едната бутилка вода и ролката с хартиените кърпи и започна внимателно да бръсне малкото коса, която беше останала на главата му.

Брадата му също беше пораснала, гъста и изнервяща, и доста го сърбеше. Мразеше я, но наболата брада имаше своя цел. Най-разпознаваемата черта на лицето му несъмнено беше дългият два сантиметра и половина диагонален белег на лявата му буза — спомен, подарен му преди повече от дванайсет години, когато една от жертвите му извади късмет със замаха на ръката си. Лушън я видя късно, но все пак успя да извие тялото си достатъчно, за да избегне пълната сила на удара. Не забеляза обаче масивния, тежък каменен пръстен, който тя носеше на пръста си. Лушън се размина с удара, но пръстенът го одра дълбоко по лявата буза. И брадата беше необходима, за да скрива белега.