Крис Картер - По следите на злото

Кенеди спря до вратата и погледна двамата детективи. Преди да излезе от кабинета, той леко кимна в знак, че разбира. Не им каза, че според него няма значение дали Робърт иска да преследва Лушън или не, защото беше сигурен, че Лушън идва за Робърт.

Веднага щом вратата се затвори зад Кенеди, Гарсия се обърна към Хънтър.

— Ти и аз — каза той и посочи с показалец първо Робърт и после себе си. — Трябва да поговорим.

Хънтър се съгласи, като кимна, и седна зад бюрото си.

Карлос остана прав.

— Е, целият съм в слух. Кой, по дяволите, е Лушън Фолтър? — Той вдигна дясната си ръка. — И моля те, зарежи глупостите от сорта "зло в човешка форма".

Робърт се облегна назад на стола, сложи лакти на облегалките за ръце и сключи пръсти пред брадичката си. Знаеше, че няма да се измъкне лесно.

— Предполагам, че искаш дългия вариант.

— Имам цял ден — отвърна Гарсия.

Хънтър се замисли, сякаш искаше да избере точните думи, с които да опише какъв е в действителност Лушън Фолтър. Повдигна рамене и започна да обяснява:

— Лушън Фолтър е един от най-интелигентните хора, които съм срещал. Той е самодисциплиниран, решителен, съсредоточен, изобретателен, много способен, абсолютен майстор в психологическото манипулиране и измамите и на всичкото отгоре, Ейдриън не лъжеше — Лушън наистина е чисто зло.

Гарсия все още не изглеждаше смаян.

— Срещали сте се? Кога?

Хънтър се поколеба за частица от секундата.

— Когато бях на шестнайсет години.

Безучастното изражение на лицето на Карлос се превърна в пълна изненада.

— Какво? На шестнайсет?

Робърт кимна.

— В първия ми ден в университета "Станфорд". Двамата бяхме в едно общежитие, в една стая.

Челюстта на Гарсия увисна почти до пода от почуда.

— Мисля, че е по-добре да седна. — Той се подпря на бюрото си.

— Също като мен — продължи Хънтър — Лушън следваше психология.

Съдейки по блуждаещия израз в очите на Робърт, Карлос разбра, че спомените му са го отвели назад във времето в онези студентски дни, и зачака.

— Веднага се сприятелихме — добави Хънтър. — Не го очаквах.

— Какво искаш да кажеш?

Робърт повдигна рамене.

— Той се държеше дружелюбно.

Гарсия се намръщи.

— И това те изненада?

— Донякъде, да.

— Защо?

— Както казах, бях на шестнайсет, когато започнах да уча в университета — обясни Хънтър. — Това означаваше, че съм поне две години по-малък от всички останали. Като младеж, не бях физически активен. Не си падах по спорта, физическите упражнения и други такива неща. Бях кльощав и тромав и се обличах много различно от повечето студенти в "Станфорд" по онова време.

— В какъв смисъл различно?

— Бяхме много бедни — отговори Робърт. В тона му не прозвуча никакво извинение. — Повечето ми дрехи бяха от магазини за втора употреба. Много от тях всъщност не ми бяха по мярка, но само това можехме да си позволим. — Той се усмихна. — Носех скъсани джинси, когато скъсаните джинси не бяха на мода, и карирани ризи, преди гръндж рокът да ги направи популярни. — Хънтър погледна Гарсия и повдигна вежди. — И така, бях по-малък от повечето, комично кльощав, зубрач и носех предимно скъсани дрехи, които не ми бяха по мярка. — Робърт даде на партньора си малко време, за да си го представи. — Схващаш ли картинката? Аз бях магнит за присмех и подигравки, Карлос.

Съдейки по външния вид и телосложението на Хънтър в момента, Гарсия никога не би предположил, че Робърт е бил кльощаво хлапе. Той изглеждаше по-скоро като капитан на отбор по борба или университетски шампион по бокс.

— Тогава Лушън беше на деветнайсет — продължи Хънтър. — Обичаше спорта и тренираше най-малко пет пъти седмично. Той беше идеалният образ на здравеняк, който би искал да тормози някой като мен. — Робърт се усмихна при спомена. — Помня, че за пръв път влязох в стаята си в общежитието, носейки кашон с учебници и чанта с всичките ми дрехи. Лушън беше на пода и правеше лицеви опори.

— Колко тъжно — отбеляза Гарсия.

— Веднага щом го видях, се приготвих за онова, което бях сигурен, че ще последва. — Хънтър поклати глава. — Но така и не се случи. Лушън не подметна колко съм кльощав или колко окъсани са дрехите ми, или какъв съм зубър на вид. Не подхвърли никакви язвителни забележки. Никакви подигравки, никакви шеги… нищо. Дори ми помогна да внеса нещата си.

— Не знаех, че са те тормозили като малък — рече Карлос.

— Трудно е да го избегнеш, когато изглеждаш като мен по онова време. Толкова бях свикнал с това, че си помислих, че Лушън пази гадостите за по-късно. Отначало се прави на готин… спечелва доверието ми, но след време ще ме засипе с подигравки, шеги, физическо малтретиране, унижение… каквото се сетиш.