Крис Картер - Отмъстителят

Робърт отгърна на следващата страница.

Шарън Барнард пак не отговаряше.

Убиецът: Е, добре. Пък и на кого му трябва врата? Може би ще вляза по друг начин.

Записът свършваше.

Хънтър прочете целия писмен запис още два пъти.

— Това ли е всичко?

— Да — потвърди Гарсия. — Няма нищо друго. Но убиецът се е обадил два пъти на госпожица Барнард точно преди да изпрати първото съобщение. Обажданията не са продължили дълго.

Робърт го погледна озадачено.

— Да, вече се свързахме с нейния доставчик и поискахме или аудио, или писмен запис на разговорите. До утре може да получим нещо.

Карлос започна да крачи напред-назад пред таблото със снимките.

— Срещал ли си такъв човек, Робърт? Той е като проклет хамелеон по отношение на начините, по които действа. — Гарсия посочи листовете на бюрото. — Съобщенията показват друга, съвсем различна промяна на метода на действие от предишното убийство.

Робърт много добре знаеше какво има предвид партньорът му.

— Този път е избрал да внуши страх — отбеляза.

— Точно така. С Никол Уилсън, вместо да я тероризира, той се е сближил с нея, разказвайки й лъжливата история, че е братовчед на госпожа Бенет от Тексас. Не е искал да я плаши. Търсел е доверието й. Но с Шарън Барнард… — Карлос поклати глава. — Искал е страха й, не доверието й.

— И със сигурност го е получил. Липсата на реакция към съобщенията. — Хънтър посочи писмения запис. — Причината тя да не отговаря не е защото го е пренебрегвала, а защото е била вцепенена от страх. Знаела е, че той ще влезе в къщата.

— Тогава защо не се е опитала да се обади на 911?

— Може да го е направила, но да не се е свързала. А може би не е имала време. Или в паниката си не се е сетила. Трезвото мислене, когато се страхуваш толкова много, е трудна задача, Карлос.

На вратата на кабинета им се почука три пъти.

— Влез — извика Гарсия.

— Детективи — каза мъжът, който отвори вратата и вдигна синята папка, която държеше в дясната си ръка, — мисля, че ще искате да видите това.

Тази сутрин като всяка друга, откакто Червей беше взет в плен, Чудовището отключи вратата на килията му точно в шест без петнайсет. На момчето му беше лошо цяла нощ. Вечерята му предишната вечер беше собственото му повърнато, което изяде от пода в прожекционната зала на горния етаж. И Чудовището го накара да изяде всичко до последната капка. Червей повърна отново, но за щастие, след като се върна в килията, далеч от очите на похитителя. Този път, обзет от страх какво ще се случи, ако още веднъж изцапа пода, той повърна в кофата, която му служеше за тоалетна.

— Събуди се и ставай, Червей — с бодър и весел глас извика от прага Чудовището. — Шест без петнайсет е. Време е да изпълниш задълженията си.

Червей не беше спал цяла нощ. Лявото му око беше подуто и болките в корема му бяха остри като пробождания с нож. Те бяха в резултат на продължителен глад и гадене на сухо. И главата го болеше убийствено, сякаш в черепа му бяха проникнали тръни, бяха се впили в очните му ябълки и ги пробиваха като пощурели кълвачи. Освен това през нощта имаше момент, когато не беше сигурен дали е изпаднал в делириум, или Чудовището е донесло нова жертва, защото беше сигурен, че чува женски писъци.

— Знам, че ме чу, Червей. Вдигни мързеливия си задник от леглото. Не ме карай да идвам там.

Червей се беше свил на кълбо и лежеше на една страна върху мръсния дюшек, гледайки към стената. Когато чу гласа на похитителя, почувства, че волята да продължи да живее го напуска.

И той не се съпротиви.

Какъв беше смисълът да живее, ако трябваше да изтърпи още един ден в ръцете на този звяр?

Отлично знаеше какво предстои, защото всеки ден се разиграваше едно и също. Биеха го, изнасилваха го, после пак го биеха — през повечето дни, докато припаднеше и го хвърляха в килията му, за да чака целият процес да се повтори на следващия ден.

— Ставай, Червей.

Може би ако не помръднеше… ако не реагираше… ако не се подчинеше на заповедите на мъжа, мъките му щяха да свършат?

Може би похитителят щеше да се ядоса толкова много, че да нанесе жесток побой на крехкото му тяло, вътрешните му органи най-после щяха да откажат да работят и животът щеше да го напусне.

Имаше ли нещо лошо в това да умре едно единайсетгодишно дете?

Червей не мислеше така, защото според него едно единайсетгодишно дете не би трябвало да живее така.

Беше се отказал и от молитвите, защото вече не знаеше на кого да се моли. Ако имаше Бог, момчето нямаше представа какво е направило, че да го разгневи толкова много.